Кресчендо

Поклатих глава и опитах да прогоня гласа му, чудейки се защо Риксън нищо не казва — нима не виждаше татко? Можехме ли да направим нещо, за да го накараме да изчезне? Истината обаче беше, че не исках гласът му да замлъкне. Не исках да си тръгва. Исках да бъде реален. Имах нужда да ме прегърне и да ме увери, че всичко ще бъде наред. И най-вече копнеех да се върне у дома.

Обещай ми да запомниш.

По бузите ми рукнаха сълзи. Обещавам, помислих си в отговор, макар да знаех, че той не може да ме чуе.

Един ангел на смъртта ми помогна да дойда тук да те видя. Тя спира времето заради нас, Нора. Помага ми да разговарям със съзнанието ти. Трябва да ти кажа нещо важно, но нямаме много време. Скоро трябва да се връщам, затова слушай внимателно.

— Не — изрекох задавено. — Идвам с теб. Не ме оставяй тук. Идвам с теб! Не можеш отново да ме изоставиш!

Не мога да остана, скъпа. Сега мястото ми е другаде.

— Моля те, не си отивай — изплаках и притиснах ръцете си към гърдите, сякаш можех да възпра сърцето си да не се пръсне от мъка. Обзе ме отчаяна паника при мисълта, че той отново си тръгва. Усещането, че съм изоставена, се наложи над всичко останало. Татко щеше да ме остави тук, в къщата на смеха, в мрака, само с Риксън. — Защо отново ме изоставяш? Нуждая се от теб.

Докосни белезите на Риксън. Там е истината.

Лицето на татко потъна в мрака. Протегнах ръка да го спра, но лицето му се превърна в мъглява нишка. Сребристите влакна се разтвориха в мрака.

— Нора?

Сепнах се от гласа на Риксън.

— Трябва да побързаме — каза той, все едно не бе изминало никакво време. — Не бива да се срещаме със Скот във външния пръстен на тунелите, докъдето водят всички входни пътища.

Баща ми си беше отишъл. По необясними причини го бях видяла за последен път. Болката и усещането за загуба бяха непоносими. Когато най-много се нуждаех от него, когато се лутах из тунелите, самотна и объркана, той ме остави да се справям сама.

— Не виждам къде стъпвам — изстенах и изтрих сълзите си, мъчейки се да насоча мислите си към главната цел: да минем през тунелите и да се срещнем с Ви от другата страна. — Трябва да се хвана за нещо.

Риксън нетърпеливо пъхна в ръката ми края на ризата си.

— Дръж се за ризата ми и ме последвай. Не изоставай. Нямаме много време.

Стиснах износения памучен плат между пръстите си и сърцето ми заби още по-бързо. На сантиметри беше голата кожа на гърба му. Татко ми беше казал да докосна белезите му. Вече нямаше да е трудно. Трябваше просто да плъзна ръка и…

Да се подам на мрачната притегателна сила, която щеше цялата да ме засмуче.

Спомних си как докоснах белезите на Пач и как за кратко се пренесох в спомените му. Знаех с абсолютна сигурност, че ако докосна белезите на Риксън, ще се случи точно същото.

Обаче аз не исках да се случва. Исках да усещам твърда почва под краката си, да прекося тунелите на Делфик и да изляза от другата страна.

Но татко беше дошъл да ми каже къде да открия истината. Каквото и да видех в миналото на Риксън, явно беше важно. Колкото и да ми беше мъчно, че татко си беше отишъл, трябваше да го послушам. Трябваше да повярвам, че е рискувал всичко, за да дойде да ме предупреди.

Пъхнах ръка под ризата на Риксън. Усетих гладка кожа… после грапавата следа на белега. Разперих ръка върху белега и зачаках да се пренеса в някакъв странен и непознат свят.

* * *

Улицата беше тъмна, къщите от двете страни бяха същински развалини. Дворчетата бяха малки и с огради. Прозорците бяха или заковани с дъски, или имаха решетки. Гъста мъгла впи зъби в кожата ми.

Две силни експлозии разкъсаха мрака. Завъртях се с лице към къщата от другата страна на улицата. Изстрели, помислих си уплашено. Потърсих мобилния в джоба си, за да се обадя на полицията, но после си спомних, че съм в спомените на Риксън. Всичко, което виждах, се случваше в миналото. Вече нищо не можех да променя.

Шумът от тичащи стъпки отекна в мрака и аз ужасена видях как татко влетява през портата на къщата отсреща и изчезва в страничния двор. Веднага хукнах след него.

— Татко! — извиках, неспособна да се сдържа. — Не отивай там! — Беше облечен с дрехите от нощта на убийството си. Бутнах портичката и го намерих до задния ъгъл на къщата. Прегърнах го разридана. — Трябва да се върнем. Да се махнем от тук. Ще се случи нещо ужасно.

Татко мина през ръцете ми и прескочи ниския каменен зид, който ограждаше двора. Приклекна до стената, приковал поглед в задната врата на къщата. Наведох се, скрих лицето си с ръце и се разплаках. Не исках да гледам това. Защо татко ми каза за белезите на Риксън? Не исках това. Нима не знаеше колко много бях изстрадала вече?