Кресчендо

— Давам ти последна възможност. — Думите бяха изречени от вътрешността на къщата и се чуваха през отворената задна врата.

— Върви в ада!

Още един изстрел и аз паднах на колене, долепих се до облицовката на сградата и горещо пожелах споменът да секне.

— Къде е тя? — Въпросът беше зададен толкова тихо и толкова спокойно, че едва успях да го чуя насред плача си.

С ъгълчето на очите си забелязах, че татко се раздвижи. Прекоси двора и се запъти към задната врата. В ръката си държеше пистолет, вдигна го и се прицели. Хукнах към него, стиснах ръцете му и се помъчих да му взема оръжието, а него да избутам обратно в тъмните сенки. Но все едно да опиташ да преместиш привидение — ръцете ми преминаваха през него.

Татко дръпна спусъка. Изстрелът отекна в нощта и раздра тишината. Стреля пак и пак. Макар против волята си, аз се обърнах към къщата и видях слаб млад мъж, към когото баща ми стреляше в гръб. Зад него друг мъж се беше свлякъл на пода, облегнал гръб на канапето. Кървеше, а лицето му беше разкривено от болка и страх.

След кратко объркване си дадох сметка, че това е Ханк Милар.

— Бягай! — викна Ханк на баща ми. — Остави ме! Бягай и се спасявай!

Татко не побягна. Той насочи пистолета и стреля отново и отново към отворената врата, където младият мъж със синя шапка явно оставаше неуязвим за куршумите. И после много бавно той се извърна към татко.

Двадесет и четвърта глава

Риксън стисна силно китката ми.

— Внимавай къде си вреш носа. — Устата му беше гневно разкривена, ноздрите разширени от ярост. — Може би така правиш с Пач, но аз не позволявам на никой да ми докосва белезите — изви той вежди многозначително.

Коремът ми се стегна толкова силно, че се превих на две.

— Видях как умира татко — изломотих ужасено.

— Видя ли убиеца? — попита Риксън, дръпна ме за китката и ме върна в настоящето.

— Видях Пач в гръб. Беше с шапката си.

Той кимна, сякаш се примири, че нищо не може да се направи по отношение на онова, което бях видяла.

— Не искаше да крие истината от теб, но знаеше, че ако ти каже, ще те изгуби. Това се е случило, преди да те познава.

— Не ме интересува кога се е случило — отговорих с писклив и треперещ глас. — Той трябва да се изправи пред правосъдието.

— Не можеш да го изправиш пред съда. Това е Пач. Наистина ли мислиш, че ще допусне ченгетата да го арестуват?

Не, не мислех. Полицията не означаваше нищо за Пач. Единствено архангелите можеха да го спрат.

— Само едно не разбирам. В спомена имаше само трима човека: татко, Ханк Милар и Пач. Само тримата видяха какво се случва. Как така виждам всичко в твоите спомени?

Риксън не каза нищо, но бръчките около устата му хлътнаха по-дълбоко.

Хрумна ми ужасяваща нова мисъл. Цялата ми увереност, че знам кой е убиецът на баща ми, се изпари. Бях го видяла в гръб и бях допуснала, че е Пач, заради шапката. Но колкото повече се замислях, се убеждавах, че убиецът беше твърде длъгнест, за да е Пач, и че раменете му бяха прекалено ъгловати…

Всъщност убиецът приличаше много на…

— Ти си го убил — прошепнах. — Не Пач. Не Черната ръка. Ти си бил. Носил си шапката на Пач. Ти си убиецът на баща ми. — Шокът ми бързо отстъпи място на смразяващ страх и ненавист.

— Е, малко неловко се получи — съгласи се Риксън, а по лицето му вече нямаше и следа от доброта и съчувствие.

— През онази нощ си носил шапката на Пач. Взел си я назаем, нали? Не си можел да убиеш баща ми, ако не си присвоиш чужда самоличност. Не си можел да го направиш, ако не се откъснеш от ситуацията — казах аз, привличайки на помощ всичко научено в часовете по психология в училище. — Не, чакай, не е станало така. Престорил си се на Пач, понеже си му завиждал. Така е, нали? Искал си да бъдеш на неговото място…

Риксън стисна лицето ми, за да ме накара да млъкна:

— Затваряй си устата.

Аз се свих, челюстта ме болеше там, където ме беше стиснал. Идеше ми да му се нахвърля и да го удрям, където сваря, но съзнавах, че трябва да запазя спокойствие. Трябваше да узная колкото може повече. Започвах да си мисля, че Риксън не ме беше довел в тунелите, за да ми помогне да избягам. Всъщност заподозрях, че той изобщо не смята да ме върне горе.

— Да му завиждам ли? — ядно каза той. — Разбира се, че му завиждам. Не той се е устремил главоломно към ада. Заедно се забъркахме в тази каша, а сега той успя да си върне крилете заради теб — изгледа ме той с ненавист.

Поклатих глава, нямаше да се хвана.

— Убил си баща ми още преди да знаеш коя съм.

Той се засмя мрачно.

— Знаех, че си някъде там, и те търсех.

— Защо?

Риксън извади пистолета изпод ризата си и ме побутна с него навътре към лабиринта.

— Върви.

— Къде отиваме?

Не ми отговори.

— Полицията ще пристигне всеки момент.

— Майната й на полицията. Ще съм приключил, преди да се домъкнат.

Приключил ли?

Наредих си да запазя спокойствие. Да протакам.

— Понеже научих, че ти си убил баща ми, ще убиеш и мен.

— Харисън Грей не ти беше баща.