Кресчендо

Проправих си път през тълпата, но алеите бяха толкова претъпкани, че се налагаше често да спирам. Още по-лошото беше, че пътеките в тази част на парка бяха оградени от високи храсти, които принуждаваха всички да се движат в лабиринт от завои. Не се осмелявах да погледна назад, понеже знаех, че Скот е някъде наблизо. Нямаше да дръзне нищо да ми направи пред толкова много хора, нали? Тръснах глава, за да прогоня тези мисли, и вместо това се запитах накъде да поема. Бях идвала на Делфик три-четири пъти и все нощем, затова не познавах добре мястото. Ядосвах се, че на влизане не бях взела карта. Струваше ми се ирония на съдбата, че преди трийсет секунди бягах от изхода, а сега само той ми беше в главата.

— Ей, внимавай!

— Извинете — казах задъхано. — Накъде е изходът?

— Да няма пожар?

Помъчих се да си проправя път през тълпата.

— Извинете, трябва да мина… извинете ме.

Зад храстите светлините на различните атракции проблясваха в тъмното. Спрях на един разклон и опитах да се ориентирам. Наляво или надясно? Откъде щях да стигна до изхода по-бързо?

— Ето те и теб — усетих в ухото си топлия дъх на Скот. Той обхвана шията ми с ръка и остри студени тръпки започнаха да рикошират между костите ми.

— Помощ! — изпищях инстинктивно. — Някой да ми помогне!

— Приятелката ми — обясни Скот на неколцина човека, които спряха. — Играем си такива игрички.

— Не съм му приятелка! — креснах паникьосана. — Пусни ме!

— Ела тук, миличка. — Скот ме придърпа в прегръдката си и ме прикова към тялото си. — Предупредих те да не ме лъжеш — прошепна ми той. — Пръстенът ми трябва. Не искам да те нараня, Нора, но ще го направя, ако ме принудиш.

— Махнете го от мен! — провикнах се, дано да ме чуе някой.

Скот изви ръката ми зад гърба. Заговорих през стиснатите си зъби, опитвайки да се преборя с болката.

— Луд ли си? Пръстенът не е у мен. Дадох го на полицията. Снощи. Вземи си го от тях.

— Престани да лъжеш — изръмжа той.

— Обади им се. Казвам ти истината. Дадох им го. Не е у мен. — Затворих очи и се помолих Скот да ми повярва и да ме пусне.

— Тогава ще ми помогнеш да си го върна.

— Няма да ми го дадат. Той е улика. Казах им, че пръстенът е твой.

— Ще го върнат — бавно изрече той, сякаш обмисляше плана си в крачка. — Ако заменя теб за пръстена.

Всичко се намести.

— Ще ме вземеш за заложница ли? И ще ме замениш за пръстена? Помощ! — извиках. — Някой да го разкара от мен!

Един от хората наблизо се засмя:

— Не е шега — креснах. Усетих кръвта да се вдига към шията ми и да ме обземат страх и отчаяние. — Разкарайте го от мен…

Скот запуши устата ми с ръка, но аз го ритнах по пищяла. Той изпищя от болка и се приведе одве.

Ръцете му се отпуснаха леко от изненадващото нападение и аз успях да се освободя. Отстъпих крачка назад, наблюдавайки как лицето му се разкривява от болка. Трябваше само да успея да се измъкна. Полицията сигурно беше наблизо. И тогава щях да съм в безопасност. В безопасност. Повторих си думата неистово, за да не допусна да изпадна в паника. На небето на запад имаше бледа ивица светлина и с нейна помощ успях да се ориентирам къде е север. Ако тръгнех на север, пътеката в крайна сметка щеше да ме отведе на изхода.

Експлозия избухна в ухото ми. Толкова се стреснах, че се спънах и паднах на колене. Или пък го направих инстинктивно, защото край мен имаше и други хора, които бяха залегнали. За един миг настана зловеща тишина, после хората запищяха и се разбягаха във всички посоки.

— Той има пистолет!

Думите се сляха в ушите ми и прозвучаха някъде от много далеч.

Макар че нито една частица от тялото ми не го искаше, бавно се обърнах. Скот беше притиснал гърдите си отстрани — на ризата му беше цъфнало чернено петно. Устата му беше отворена, очите му бяха ококорени от шока. Строполи се на колене и на няколко метра зад него видях човек с пистолет. Риксън. До него беше Ви, закрила устата си с ръка, пребледняла като платно.

Настана пълен хаос от обезумели ръце и крака и от смразяващи кръвта викове и аз се дръпнах встрани от пътеката, за да не ме стъпчат.

— Той ще се измъкне! — чух да крещи Ви. — Някой да го хване!

Риксън стреля няколко пъти, но този път никой не се строполи. Всъщност напливът към изхода се засили. Изправих се и погледнах натам, където за последен път бях видяла Риксън и Ви. Изстрелите все още отекваха в ушите ми, но разчетох думите, отронили се от устата на Риксън. Насам. Той размаха свободната си ръка във въздуха. Сякаш на забавен каданс преодолях тълпата и хукнах към него.

— Какво ти става, по дяволите? — пищеше Ви. — Защо го стреля по него?

— Граждански арест — обясни Риксън. — Пач ми каза да го направя.

— Не можеш да стреляш по хората, понеже Пач ти е заповядал! — гледаше го обезумяло Ви. — Ще те арестуват! Какво ще правим сега? — застена тя.

— Полицията идва насам — казах. — Знаят за Скот.

— Трябва да се махаме от тук — истерично размаха ръце Ви и направи няколко крачки, но се завъртя и се върна там, откъдето беше тръгнала. — Ще закарам Нора в полицията. Риксън, ти доведи Скот, но не стреляй повече. Вържи го, както го върза предния път.