Кухата игла

Изидор проучи това писмо така внимателно, както документа за Кухата игла. Изхождаше от принципа, правилността на който лесно можеше да се докаже, че Люпен никога не пише писма във вестниците, без да е необходимо, без сериозни причини, които рано или късно ставаха достояние на обществото. Какво го е накарало да напише писмото? С каква тайна цел признаваше любовта и несполуката си?

Дълбоко замислен, младият човек не излезе от купето в продължение на няколко часа. Писмото му вдъхваше съмнения, сякаш бе написано нарочно за него, с цел да го заблуди. И като помислеше за баща си, отвлечен заради него, се питаше дали не прави грешка, че продължава неравната борба. Не се ли знаеше предварително резултатът?

Моментна слабост! Когато в шест сутринта излезе от купето, подкрепен от няколко часа сън, отново си възвърна предишната самоувереност.

На перона го чакаше Флобервал, чиновник на военното пристанище, който бе оказал гостоприемство на стария Ботрьоле. До него стоеше дъщеря му Шарлот, дете на дванайсет-тринайсет години.

Флобервал започна да мънка, но Изидор го заведе в едно съседно заведение, поръча да донесат кафе и му постави въпроса:

— Баща ми не е отвлечен, нали? Това е невъзможно.

— Невъзможно е, но изчезна.

— Кога?

— Не зная. Вчера сутринта, учуден, че не излиза от стаята си, отворих вратата. Оказа се, че го няма.

— Но предната вечер е бил още там, нали?

— Да, предния ден той не напусна стаята. Чувстваше се уморен и Шарлот му занесе обеда и вечерята в стаята.

— Значи е изчезнал между седем часа вечерта и шест сутринта?

— Да, но… нощно време не може да се излезе от арсенала.

— Значи не е излязъл от него?

— Това е невъзможно! Аз и приятелите ми претърсихме целия арсенал.

— Значи е излязъл?

— Не е възможно! Всички изходи се пазят.

Изидор се замисли.

— Леглото му разхвърляно ли беше?

— Не. Всичко се оказа непокътнато. Лулата му стоеше на обикновеното си място заедно с тютюна и книгата, която четеше. Дори в книгата намерихме тази малка ваша фотография.

— Дайте да я видя.

Флобервал му подаде снимката. Изидор изненадан отстъпи. Позна се в моменталната снимка, застанал прав, с ръце в джобовете, а наоколо му дървета и развалини.

Флобервал добави:

— Сигурно е последната ви снимка, която сте му изпратили.

— Не — отвърна Ботрьоле, — аз дори не я зная. Тя е направена, без да знам, в развалините на Амбрюне, сигурно от секретаря на съдебния следовател, който, както знаете, излезе съучастник на Арсен Люпен.

— Значи?…

— Значи снимката е била доказателството, с което са спечелили доверието на баща ми.

— Но кой, кой е могъл да проникне у дома?

— Не знам, но баща ми е паднал в капана. Казали са му и той е повярвал, че искам да го видя. Тръгнал е с тях и са го отвлекли.

— Но той цял ден не е излизал от стаята си!

— Вие видяхте ли го?

— Не, но Шарлот му носеше храна…

Настъпи дълго мълчание. Очите на младежа и детето се срещнаха. Изидор ласкаво сложи ръка върху ръката на момичето. То объркано го гледа няколко минути, после изведнъж закри лице и горчиво заплака.

— Какво ти е? — смаяно попита Флобервал.

— Оставете го на мен — заповяда Изидор. Той остави детето да поплаче и попита:

— Ти си направила всичко, нали? Ти си служила за посредник. Ти си му дала снимката, нали? Признаваш ли си? И когато си казала, че е в стаята, много добре си знаела, че не е там, защото си му помогнала да излезе, нали?

Шарлот нищо не отговори. Той продължи:

— Защо направи това? Сигурно ти дадоха пари… с които да си купиш панделки… рокля…

Той махна ръцете й от лицето и я накара да вдигне глава. Видя бледо, развълнувано лице, набраздено от сълзи. Лице на глупаво момиче, което лесно може да се излъже.

— Хайде, стига. Баща ти няма да ти се кара. Само ми кажи: не чу ли нещо от тези хора?… Как стана всичко?

Шарлот веднага отговори:

— С автомобил… Чух ги, когато говореха за него.

— Накъде отидоха?

— О, това не зная.

— Не казаха ли нещо пред теб, което може да ни помогне?

— Само един от тях каза: „Нямаме време за губене… Утре сутринта в осем часа шефът трябва да ни телефонира там долу в…“

— Къде долу?… Спомни си… Име на град?…

— Да… име… като Шато…

— Шатобриан?… Шато Тиери?

— Не… не…

— Шатору?

— Да, да… Шатору…

Изидор не дочака да чуе последната сричка. Скочи, отвори вратата и хукна към гарата.

— Шатору… Госпожо… Един билет за Шатору…

— През Ман и Тур ли? — попита касиерката.

— Разбира се… най-късият път… Ще стигна ли за обяд?

— О, не!

— За вечеря? Вечерта?

— О, не! Трябваше да тръгнете за Париж… с експреса за Париж, в осем часа… Сега вече е късно.

Но Ботрьоле успя да хване влака.

— Е — потриваше ръце той, — в Шербур прекарах само един час, но го използвах добре.

Като стигна в Париж, взе всички възможни мерки, за да не го проследят. Чувстваше, че настъпва решителната минута, беше на верен път, който щеше да го заведе при баща му.

Отби се при един приятел от лицея и след час излезе съвсем неузнаваем.