Кухата игла

Наистина колибата на Шарел се издигаше самотна посред овощна градина, заобиколена с високи дървета. Когато влязоха в градината, три гарвана изхвърчаха шумно. Изидор и кметът видяха, че те излетяха от колибата на кучето. То не залая и не мръдна от мястото си при приближаването на чуждите хора.

Учуден, младежът се приближи до него. То лежеше мъртво на една страна и с опънати крака.

Втурнаха се в къщата. Вратата се оказа отворена.

В дъното на влажна, ниска стаичка, върху мръсен сламеник, хвърлен на голата земя, лежеше облечен човек.

— Дядо Шарел! — извика кметът. — Нима и ти си умрял?

Ръцете на стареца бяха ледени. Лицето му чернееше, но сърцето още продължавате да бие слабо. По тялото не се виждаше никаква рана.

Опитаха се да го свестят. Но тъй като не успяха, извикаха лекар. Той също не успя да свести стареца. Можеше да се помисли, че старецът просто спи, но неестествен сън, сякаш е приспан с хипноза или приспивателно.

През нощта Изидор, който бдеше над него, забеляза, че дишането му постепенно става по-дълбоко и целият му организъм се освобождава от парализата.

Призори старецът се събуди и започна да се свестява. Яде, пи. Но през целия ден не можа да отговори нищо на разпитванията. Мозъкът му като че още се намираше в необикновено вцепенение.

На следния ден попита:

— Какво правите тук?

Едва сега старецът се учуди от присъствието на чужд човек. После постепенно дойде на себе си. Започна да говори, но когато започнаха да го разпитват, нищо не разбра.

Оказа се, че Шарел е забравил всичко, което се е случило от миналия петък насам. Сякаш в обикновеното течение на живота му се бе образувала пропаст. Подробно разказа как е прекарал сутринта в петък, спомняше си направените на пазара продажби, вечерята в странноприемницата. А след това… след това абсолютно нищо вече не си спомняше… Мислеше, че се събужда на следния ден.

Всичко това се оказа ужасно. Спасението на баща му се намираше пред него, в ръцете му, но се изплъзваше. Едва уловимата, но страшна пречка, в която се разбиваха усилията му, ясно носеше белега на Люпен. Само той бе успял да порази със своеобразна частична смърт човека, чиито показания са необходими за спасението на баща му. Каква сатанинска предвидливост проличаваше в постъпката на Люпен! Сега вече никой не знаеше, че зад оградата на градината има пленник, който вика за помощ.

Не. Изидор знаеше. Ако старецът нищо не може да каже, дали не можеше да разбере на кой пазар продава стоката и по кой път е трябвало да се върне.

Изидор разпита и научи, че всеки петък има пазар във Фреселин, голямо село на няколко левги път, до което можеше да се стигне по главното шосе или по странични пътеки.

Реши да иде там следващия петък и избра шосето. По целия път не забеляза нищо. Нито висока ограда, нито стар замък.

Обядва в странноприемницата на Фреселин и се готвеше да тръгва, когато забеляза стареца Шарел да пресича площада с ръчната си количка.

Изидор го проследи отдалече.

Старецът на два пъти спира за дълго и наточи няколко дузини ножове. После тръгна по съвсем непознат път към Крозон и село Епозон.

Изидор вървеше след него. Не се минаха и пет минути, когато усети, че не само той следи стареца. Между тях вървеше човек, който се спираше заедно с дядо Шарел и потегляше с него. Той не се страхуваше, че ще го забележат.

„Може би искат да проверят — помисли си Ботрьоле — дали старецът ще спре пред стените на замъка…“

Сърцето му биеше силно. Важното събитие наближаваше.

Тримата, вървейки един след друг, се изкачиха по стръмните склонове на пътя и най-после стигнаха до Крозон, прочут с развалините си замък. Тука дядо Шарел почива цял час. После се спусна към реката и премина моста.

Преследвачът не го последва. Като го проследи с очи, той тръгна по една пътека, която го изведе в открито поле.

Какво да прави? Изидор за миг се поколеба и тръгна след преследвача. Той влезе в тъмна гора край брега на реката, а след това пак се показа на хоризонта.

Когато на свой ред излезе от гората, Изидор се изненада от внезапното изчезване на преследвания. Потърси го с поглед, но едва не извика и отскочи назад в гората. Вдясно забеляза висока каменна ограда.

Значи тук бе замъкът? Тук чакаше затворен баща му! Най-после се разкри тайнственото убежище, където Люпен криеше жертвите си.

Младежът вече не смеете да излезе от подслона на гъстата гора. Бавно, почти пълзешком тръгна надясно и стигна билото на хълма, който достигаше върховете на дърветата. Обаче стените на замъка се издигаха още по-високо. Все пак успя да види покрива от времето на Людовик XIII. Над него се издигаха стройни купички, разположени около една по-висока островърха кула.

Засега Изидор се задоволи само с тези наблюдения. Знаеше, че трябва да обмисли и подготви плана за нападение от всички страни. Сега държеше Люпен в ръцете си. Изцяло от него зависеше да избере времето и начина на борба.

Върна се.

На моста срещна две селянки, които носеха пълни ведра с мляко, и попита:

— Как се казва замъкът там долу, зад дърветата?

— Това е Епой.

Младежът зададе въпроса случайно. Отговорът го изненада.