Кухата игла

— Замъкът Епой?… Значи съм в департамента Индър!

— О, не, Индър е от другата страна на реката… Тук е Крьоз.

Изидор усети, че му се завива свят от изненада. Замъкът Епой

2

! Департаментът Крьоз

3

! Епой Крьоз! Ето ключа на документа, ето пълната, сигурната победа!

Без да каже дума повече, обърна гръб на селянките и се отдалечи, клатушкайки се като пиян.

Глава шеста

ЕДНА ИСТОРИЧЕСКА ТАЙНА

Решението на Ботрьоле бе взето незабавно: ще действа сам. Много опасно бе да предупреждава правосъдието. Можете да се позове само на предположения, а освен това очаквате мудност, неизбежно любопитство от предварителното следствие, през време на което Люпен сигурно щеше да бъде предупреден и щеше да намери време да подготви отстъплението си.

На другия ден, още в осем часа, с вързоп под мишница напусна хотела, където живееше в околностите на Кузион, стигна най-близкия храсталак, освободи се от работническите дрипи, превърна се пак в млад английски художник и се представи на нотариуса в Епозон, най-голямото селище в околността.

Заяви, че този край му харесва и ако намери подходящо жилище, с удоволствие ще се настани да живее с родителите си. Нотариусът му посочи няколко имения. Ботрьоле загатна, че са му говорили за замъка Епой на брега на Крьоз.

— Да, но замъкът Епой принадлежи от пет години на един от моите клиенти и не се продава.

— Значи собственикът живее в него?

— Той живееше или по-скоро майка му живееше в него. Но тя намираше замъка малко тъжен и не го харесваше. Така че миналата година го напуснаха.

— А сега живее ли някой там?

— Да, един италианец, барон Анфреди, на когото моят клиент го е дал под наем за летния сезон.

— А! Барон Анфреди, познавам го. Един още млад човек с доста приличен вид…

— Бога ми, не зная… Моят клиент преговаря направо с него. Договор не правиха… Размениха само писма…

— Но вие познавате ли барона?

— Не, той никога не излиза от замъка… Понякога излиза с автомобил нощно време. Готви му една стара готвачка, която не говори с никого. Забавни хора…

— Мислите ли, че вашият клиент ще се съгласи да продаде замъка?

— Не вярвам.

— Можете ли да ми дадете името му?

— Луи Валмер, улица Мон Табор № 34.

Ботрьоле взе от най-близката гара влака за Париж. След три безплодни посещения най-после намери Луи Валмер. Той се оказа човек на тридесетина години с открито и симпатично лице. Ботрьоле направо каза кой е.

— Сигурен съм — завърши той, — че баща ми е затворен в замъка на Иглата вероятно заедно с други жертви. Идвам да попитам какво знаете за вашия наемател барон Анфреди?

— Много малко. Срещнах барон Анфреди миналата година в Моите Карло. Като научил, че притежавам замък, той ми предложи да го наеме, понеже искал да прекара лятото във Франция.

— Той е още млад човек, нали?

— Да, с твърде енергичен поглед, русокос.

— Брада?

— Да, завършваща с два върха, които се спущат върху яка, закопчана отзад като яка на духовник.

— Той е — прошепна Изидор, — той е, какъвто го видях, това са точните му черти.

— Как!… Вие мислите?…

— Мисля, сигурен съм, че вашият наемател не е никой друг, освен Арсен Люпен.

Тази история се стори забавна на Луи Валмер. Той познаваше всички приключения на Люпен и перипетиите на борбата му с Ботрьоле. Потри доволен ръце.

— Чудесно, замъкът на Иглата ще се прочуе!… Но трябва да действате с най-голямо благоразумие. Ами ако моят наемател не е Люпен?

Ботрьоле изложи плана си. Той ще отиде сам през нощта, ще прескочи оградата, ще се скрие в парка…

— Трудно ще прескочите стена с такава височина. А ако успеете да го направите, ще ви посрещнат две кучета, които принадлежат на майка ми и които оставих в замъка!

— Не са страшни… Едно късче месо…

— Не знам… Но да допуснем, че се отървете от тях. Ами после? Как ще влезете в замъка? Вратите се масивни, прозорците са с решетки. А и да влезете — кой ще ви води? Там има осемдесет стаи…

— Да, но онази стая с двата прозореца на втория етаж…

— Знам я. Ние я наричаме Стаята на глициновите дървета. Но как ще я намерите вие? Има три стълбища и лабиринт от коридори. Напразно ще ви обяснявам пътя — ще се изгубите.

— Елате с мен — усмихна се Ботрьоле.

— Не мога. Обещах на майка си да замина при нея на юг. Ботрьоле пое пътя към хотела, където пренощува, и започна приготовления. Привечер, когато се готвеше да тръгва, го посети Валмер.

— Искате ли ме още?

— Разбира се.

— Е, добре, ще ви придружа. Да, тази експедиция ме привлича. Мисля, че няма да скучая и ще бъде приятно да се намеся… Ето вижте, това е вече начало на едно сътрудничество.

Посочи голям ръждясал ключ.

— Какво се отваря с този ключ? — ахна Ботрьоле.

— Един подземен изход, скрит между две подпорни стени, изоставен от векове, който реших, че е излишно да посочвам на наемателя. Той е откъм полето, точно в края на горичката…

Ботрьоле го прекъсна:

— Те познават този изход. Точно оттам се вмъкна в парка онова лице, което следях. Играта е интересна и ние ще я спечелим. Но, дявол да го вземе, трябва да се играе внимателно!

* * *