Кухата игла

Тази победа не можете да задоволи Ботрьоле. Още щом настани баща си и момичето, той ги разпита за хората, които живеят в замъка, и за Арсен Люпен. Разбра, че Люпен идва на три-четири дни веднъж, пристига вечер с автомобил и на сутринта заминава. При всяко идване посещавал двамата пленници. И двамата уверяваха, че се държал с тях крайно любезно и внимателно. Смятаха, че в момента сигурно не е в замъка.

— Но съучастниците му са там — каза Ботрьоле. — Това е дивеч, който не трябва да се изпуска. И ако не губим време…

Той яхна едно колело, полетя към селището Епозон, вдигна жандармерията и се върна в Крозон в осем часа, придружен от шест полицаи.

Оказа се, че са закъснели. Вратата на замъка зеете широко отворена. Един селянин им каза, че преди час видял как от замъка излиза автомобил.

Обискът не даде никакви резултати. По всяка вероятност бандата е била там на временен лагер. Намериха няколко парцала, малко бельо, домакински принадлежности… Това се оказа всичко, оставено от бегълците.

Валмер и Изидор се учудиха от изчезването на ранения. Не можаха да открият никаква следа от борба, нито капка кръв по плочите.

Никакво доказателство нямаше, че в замъка е живял Люпен, освен едно. В съседната стая на момичето намериха половин дузина букети с картичката на Арсен Люпен. Забравени, увехнали букети, които Раймонд не бе приела. В единия освен картичка имаше и писмо, което се оказа, че тя не е видяла. Когато следователят го отвори, намериха в него десетина страници молитви, молби, обещания, заплахи, отчаяние — пялата лудост на една любов, която не се споделя.

Писмото свършваше така: „Раймонд, ще дойда във вторник вечерта. Дотогава помислете. Не мога да чакам повече, решен съм на всичко.“

Вторник вечерта бе денят, когато Ботрьоле освободи баща си и госпожица Дьо Сен Веран.

* * *

Всички си спомнят каква изненада и възторг избухнаха навсякъде, когато се разнесе новината за тази щастлива развръзка: госпожица Дьо Сен Веран свободна! Момичето, към което Люпен се домогваше, за което измисли най-макиавелистичните си комбинации, измъкнато от ноктите му! Свободен и бащата на Ботрьоле, когото Люпен бе взел за заложник. Свободни и двамата! И тайната на Иглата разкрита, разгласена по четирите краища на света!

Тълпата наистина се забавляваше. Съчиниха се песни за победения авантюрист.

„Любовните връзки на Люпен!“

, „Въздишките на Арсен!“

, „Влюбеният крадец!“

, „Жалбите на джебчията!“ Така викаха по булевардите, така тананикаха по фабриките.

Отрупана с въпроси, преследвана от репортерите, Раймонд отговаряше резервирано. Но налице се оказаха писмото, букетите и стана явно цялото жалко приключение! Люпен, подигран, осмян, слезе от пиедестала си.

И Ботрьоле стана идол. Той прозря всичко, предсказа всичко и го обясни. Показанията, които госпожица Дьо Сен Веран даде пред следователя за своето отвличане, потвърдиха хипотезата на младежа. Люпен най-после си намери майстора.

Ботрьоле искаше баща му да си почине, преди да се върне в Савоя, и го заведе заедно с госпожица Веран в околностите на Ница, където граф Дьо Жевър и дъщеря му Сюзан се настаниха да прекарат зимата. След два дни Валмер доведе майка си при новите приятели и така се образува малка колония, събрана около вилата на графа, над която денонощно бдяха пет-шест телохранители, наети от господин Дьо Жевър.

В началото на октомври Изидор, който следваше риторика, замина за Париж да продължи учението и да се готви за изпити.

Животът продължи отново спокоен, без инциденти. Какво можеше да се случи? Нима войната не бе свършила?

От своя страна и Люпен сигурно чувстваше това, не му оставате друго, освен да се примири с положението. Един прекрасен ден се появиха и другите му жертви — Ганимар и Шерлок Холмс. Тяхното завръщане се оказа съвсем безславно. Един вехтошар ги намери пред полицейската префектура спящи и вързани.

След цяла седмица в пълно замайване те успяха да свържат нишките на мисълта си и разказаха — или по-точно Ганимар разказа, защото Холмс свирепо мълчеше, — че на борда на яхтата „Ирондел“ направили пътешествие около Африка, очарователно пътешествие, при което можели да се смятат свободни освен през някои часове, които прекарвали на дъното на кораба, а екипажът слизал в екзотични пристанища.

Не си спомняха как са се озовали пред полицейската префектура, защото били упоени от няколко дни.

Освобождаването на двамата се смяташе за признание на поражението от страна на Люпен.

Едно друго събитие говорете най-красноречиво за това поражение: годежът на Луи Валмер с госпожица Дьо Сен Веран. Двамата млади хора се влюбиха един в друг. Валмер обикна меланхолния чар на Раймонд, а тя, наранена от живота, жадна за закрила, се привърза към силата и енергията на мъжа, който бе помогнал доблестно за спасението й.