Кухата игла

— Добре, Ботрьоле, идете. Аз ще остана с моите хора… тук няма да се боим от нищо. Може да има и други пътища освен онзи, по който вървяхме по брега, а така също няколко пътища и през Иглата. Но сигурно е, че между брега и Иглата няма друга връзка освен тунела. Така че трябва да се мине през пещерата. И тъй, аз оставам тук до връщането ви. Тръгвайте, Ботрьоле, и бъдете благоразумен…

Изидор бързо се изгуби по средната стълба. На тридесетото стъпало го спря врата. Вратата се оказа отключена.

Влезе в зала, която му се стори много ниска и обширна, пълна с мебели, столове, каси.

Вдясно и вляво Ботрьоле забеляза стълби, сигурно същите, които бяха видели долу. Срещу него започваше нова стълба и той продължи нагоре по нея.

Още тридесет стъпала. Врата, после по-малка зала. И пак пред него стълба, която водеше нагоре.

Още тридесет стъпала. Врата. Още по-малка зала…

Изидор разбра плана на вътрешността на Иглата: зали, една над друга, все по-малки и по-малки. Те служеха за магазин.

Четвъртата стълба нямаше перила. Малко светлина се процеждаше през пролуките и Изидор забеляза морето на десетина метра под себе си.

Почувства се много далеч от Ганимар и започна да го обзема тревога. Едва се овладя да не хукне обратно. Не го заплашваше никаква опасност и мълчанието около него не означавате ли, че Иглата е изоставена?

— На следващия етаж — каза си той — ще спра.

Пак тридесет стъпала, после врата, този път по-лека, с по-модерен вид. Бутна я полека. Никакъв човек. Но залата се отличаваше от другите по предназначението си. По стените — тапети, на пода — килими. Две лавици се издигаха една срещу друга и бяха отрупани със златни предмети. Прозорците светеха остъклени. Посред залата имаше богато сервирана маса с дантелена покривка, съдове с плодове и сладкиши, бутилки шампанско и цветя, купчини цветя.

На масата — три прибора.

Изидор приближи. Върху кърпите имаше картички с имената на сътрапезниците.

Първо прочете: Арсен Люпен.

Отсреща: г-жа Люпен.

Взе третата картичка и подскочи от учудване. Тя носеше неговото име: Изидор Ботрьоле!

Глава десета

СЪКРОВИЩЕТО НА ФРЕНСКИТЕ КРАЛЕ

Една завеса се дръпна.

— Добър ден, драги ми Ботрьоле. Вие закъсняхте малко. Обедът бе определен за дванадесет часа. Не ме ли познавате? Нима чак толкова съм се изменил?

По време на борбата срещу Люпен Изидор срещна много изненади и в решителния час на развръзката очакваше да преживее още вълнения, но този път ударът се оказа непредвиден. Изидор не се учуди. Смая се, ужаси се. Човекът, който се изправи срещу него, се оказа не Арсен Люпен, а Валмер! Собственикът на замъка на Иглата. Валмер! Същият, от който бе поискал помощ срещу Арсен Люпен. Валмер — неговият другар по време на експедицията до Крозон! Валмер — смелият приятел, който бе помогнал за спасяването на баща му и на Раймонд!

— Вие… Вие!… — прошепна младежът.

— А защо не? — каза Люпен. — Нима искахте да ме познаете, защото ме видяхте предрешен като духовник или като Масибан? Уви, когато човек е избрал обществено положение като моето, трябва да си служи с тези малки хитрини на обществото. Ако Люпен не можеше да бъде, когато пожелае, пастор от реформистката черква и член на Академията за писмени паметници и литература, той нямаше да бъде Люпен. И ето го Люпен, истинския Люпен, Ботрьоле! Отвори си добре очите, Ботрьоле!…

— Но тогава… ако вие сте… тогава… госпожица… Той отново дръпна завесата и обяви:

— Госпожа Люпен.

— Госпожипа Дьо Сен Веран — прошепна младежът смутен.

— Не, не — протестира Люпен. — Госпожа Люпен, или по-добре, ако предпочитате, госпожа Луи Валмер, моя законна съпруга. И то благодарение на вас, Ботрьоле.

Той му протегна ръка:

— Моите благодарности… вярвам, че не ми се сърдите. Странно!

Ботрьоле никак не му се сърдеше. Не изпитваше чувство на поражение. Той чувствате така силно духовното превъзходство на своя опонент, че не се ядосваше. Стисна протегнатата му ръка.

— Ще ме извините, Ботрьоле, моят главен готвач е в отпуск и ще бъдем принудени да се задоволим със студен бюфет.

На Изидор никак не му беше до ядене. Все пак седна, страшно заинтересуван от държанието на Люпен. Дали си даваше сметка за опасността, която го заплашваше? Дали знаеше за Ганимар и за хората му?…

Люпен продължи:

— Да, благодарение на вас, драги приятелю. Разбира се, Раймонд и аз се обичахме още от първия ден. Отвличането на Раймонд, пленничеството й, всичко това бе шега: ние се обичахме. Но както тя, така и аз не знаехме дали ще стана пак Луи Валмер. Тъкмо тогава ми мина през ума, понеже вие не отстъпвахте и открихте замъка на Иглата, да се възползвам от вашето упорство.

— И от моята глупост.

— Не. Кой не би се хванал?

— Така, с моя подкрепа, вие успяхте.