Кухата игла

Ганимар се ожесточи. Върна се в замъка в събота вечерта, като искате да го претърси лично. В неделя сутринта му казаха, че някаква фигура се промъкнала през нощта по пътя край замъка. Дали това нямаше да се окаже съучастник? Вечерта Ганимар открито изпрати отред полицаи по пътя към чифлика и заедно с Фоланфан се настани при малката врата зад стената. Към полунощ някакъв човек излезе от гората, промъкна се покрай тях и влезе в парка през малката врата. Те наблюдаваха как в продължение на три часа той скиташе между развалините, навеждаше се, прескачаше колоните и от време на време заставате неподвижно. После се върна към вратата и пак мина край двамата детективи. Ганимар го хвана за врата, а Фоланфан — за ръцете. Той не оказа никаква съпротива и съвсем спокойно позволи да му сложат белезници и да го отведат в замъка. Но когато започнаха да го разпитват, отговори просто, че не иска да има работа с тях и ще почака съдебния следовател. Тогава го вързаха здраво за крака на един креват в тяхната стая.

В понеделник сутринта в девет часа пристигна господин Фийол. Доведоха пленника. Оказа се Изидор Ботрьоле.

— Изидор Ботрьоле! — радостно извика господин Фийол, като му подаде ръка. — Каква приятна изненада! Нашият знаменит любител детектив е тук, на наше разположение!… Господин инспектор, позволете да ви представя Изидор Ботрьоле, ученик от лицея Жансон.

Ганимар остана малко изненадан. Изидор Ботрьоле съвсем учтиво му се поклони, а след това се обърна към господин Фийол:

— Господин следовател, изглежда сте получили добри отзиви за мен?

— Отлични? Първо, вие наистина сте били във Вьол, когато госпожица Дьо Сен Веран е помислила, че ви е видяла на пътя. И второ, вие наистина сте Изидор Ботрьоле, ученик по риторика, и дори отличен ученик.

— Следователно…

— Следователно сте свободен. Но все пак ви поставям едно малко условие: разбирате, че не мога да освободя току-тъй човек, който си служи с приспивателни, който бяга през прозореца и който най-после бива заловен да скита по чужди владения…

— Добре, какво обичате?

— И тъй, ще се върнем към прекъснатия ни разговор и вие ще ни кажете докъде сте стигнали в издирванията си… през тези два дни трябва да сте отишли много далече.

На Ганимар всичко това очевидно не се хареса и се готвеше да излезе, но съдебният следовател извика:

— Не си отивайте, господин инспектор! Уверявам ви, че господин Ботрьоле заслужава да го изслушате. Приятелите му го считат за ват съперник и за съперник на Шерлок Холмс.

— Я гледай! — подигравателно каза Ганимар.

— Сам ще видите! Господин Ботрьоле, имате възможност да оправдаете отзивите на приятелите си. Сега или никога! Моля ви сега да ни кажете самата истина.

Изидор усмихнато изслуша всичко това.

— Господин следовател, вие сте жесток. Но вече няма да ви дам повод да ми се присмивате.

— Значи нищо не знаете?

— Наистина трябва да призная, че нищо не знам, защото не мога да кажа, че знам нещо, когато съм открил две-три подробности, изплъзнали се от вниманието ви.

— Например?

— Какво е откраднато.

— А, значи вие знаете какво е откраднато?

— Тъй, както и вие сам го знаете, в това съм сигурен. Това е първото нещо, което се помъчих да открия, защото ми изглеждаше най-лесно.

— Най-лесно ли?

— Да, разбира се, трябваше само малко да помисля. Ето и пътя на разсъжденията ми: от една страна, откраднато е нещо, защото двете момичета дадоха еднакви показания, че са видели двама души, които отнасяли някакви предмети. А от друга — нищо не е откраднато, защото това твърди граф Дьо Жевър, който по-добре от другите познава богатствата си. От тези две показания неизбежно произтича следното: щом при една кражба нищо не е изчезнало, това значи, че откраднатият предмет е бил заменен с друг подобен.

— Така е… Така е… — съгласи се явно заинтересуваният следовател.

— И тъй — продължи Ботрьоле, — кое в този салон е могло да привлече вниманието на крадците? Две неща: най-напред гоблените. Но старите гоблени не могат да бъдат подправени, защото това веднага ще се забележи. Остават четирите Рубенса.

— Какво искате да кажете?

— Казвам, че четирите Рубенса, които висят на тази стена, са фалшиви.

— Това е невъзможно… Съвсем невъзможно!

— Господин следовател, преди десетина месеца тук, в Амбрюне, пристигнал един млад човек, който се представил като Шарпане и поискал позволение да направи копие от тези картини на Рубенс. Граф Дьо Жевър му позволил. Всеки ден в продължение на пет месеца Шарпане е работил в този салон от сутрин до вечер. Ето това са копията, които той е направил и които са заместили четирите истински картини, завещани на граф Дьо Жевър.

Господин Фийол и Ганимар се спогледаха, без да скриват учудването си. Полицейският инспектор вече не мислеше да излиза. Най-после следователят промърмори:

— Трябва да чуем мнението на господин Дьо Жевър.

Ганимар се съгласи и поръчаха да повикат графа в салона.

След малко той дойде.