Лицето

Абсолютна, дълбока, студена тишина наистина, но и нещо повече…

Фрик допускаше, че такава тишина би могла да бъде направена с магия от всеки ангел със свръхестествени сили, по тя би подобавала най-много на ангела на смъртта.

Непознатият на телефона си пое дъх, вдишвайки тишината и освобождавайки отново звука в света, и започна със собствения си глас, в който се долавяше зловеща нотка на тревога:

— Кога използва звездичка шейсет и девет, Елфрик?

— Ами след като ми се обади в стаята с влакчетата.

— И също след като ти се обадих във винарската изба?

— Да. Ти навярно знаеш всичко това… като се има предвид кой си.

— Ангелите не знаят всичко, Елфрик. От време на време някои неща… ни се изплъзват.

— Първия път телефонът ти просто звъня ли звъня…

— Това е, защото използвах телефона в апартамента си, където живеех, преди да умра. Не набрах номера ти, просто си помислих за теб, но вдигнах слушалката. Още се учех… учех се какво мога да правя сега. С всеки изминал час ставам все по-добър.

Фрик се зачуди дали в действителност не е по-уморен, отколкото си мислеше, че е. Понякога разговорът ставаше съвсем неразбираем.

— В апартамента ти ли?

— Аз съм сравнително нов ангел, момчето ми. Умрях тази сутрин. Използвам тялото си, в което живеех, макар че то е… по-гъвкаво сега поради новите ми способности. Какво стана втория път, когато набра звездичка шейсет и девет?

— Наистина ли не знаеш?

— Може би знам, но искам да го чуя от тебе.

— Обади се един перверзен тип.

— Какво ти каза?

— Нищо не каза. Само пъхтеше… и после издаде някакви почти животински звуци.

Непознатият замълча на слушалката, но това се оказа съвсем различна тишина от мъртвилото преди малко. В тази притихналост имаше множество от едва доловим трепет, вибриране, подобно на крилцата на комар, на изопнати нерви, безшумно свиване на мускулите.

— Отначало помислих, че си ти — обясни Фрик, — и му казах, че съм видял в речника кой е Молох. Името го развълнува.

— Недей никога вече да набираш звездичка шейсет и девет след като се обадя, Елфрик. Никога, никога вече.

— Защо?

С твърда настойчивост, в която се четеше тревога, която изглеждаше прекалено простосмъртна за един безсмъртен ангел, странникът повтори:

— Никога вече. Разбра ли?

— Да.

— Обещаваш ли, че никога вече няма да се опиташ да ме набереш със звездичка шейсет и девет?

— Добре, обещавам, но защо?

— Когато ти се обадих във винарската изба, аз не използвах телефон, както направих първия път. Не ми е нужен телефон, за да ти се обадя, както не ми е нужна кола, за да пътувам. Нужна ми е само идеята за телефон.

— Идеята за телефон. Как точно става това?

— Сегашното ми положение ми дава някои свръхестествени способности.

— Имаш предвид положението ти на ангел хранител.

— Но когато използвам идеята за телефон, набирането на звездичка шейсет и девет може да те свърже с място, на което не бива да ходиш.

— Какво място?

Ангелът се поколеба и отвърна:

— Вечният мрак.

— Не звучи хубаво — съгласи Фрик и се огледа тревожно в библиотеката.

В лабиринта от рафтове чудовища в човешка и нечовешка форма се криеха между кориците на много книги. Може би някое чудовище бродеше не из книжните светове, а тук, като не вдишваше мастилени пари, а въздух и очакваше едно малко момче да го открие зад някой от завоите.

— Вечният мрак. Бездънната пропаст, видимата тъмница и всичките й обитатели — добави ангелът хранител. — Имал си късмет, момчето ми, че онова чудо не ти е проговорило.

— Онова чудо?

— Онова, което наричаш „перверзния тип“. Проговорят ли ти, тези твари могат да бъдат много ласкателни, убедителни, чаровни, а понякога и направо ще те изкомандват.

Фрик вдигна отново очи към елхата. Стори му се, че ангелите го наблюдаваха, всички до един.

— Когато набереш звездичка шейсет и девет, ти им отваряш вратата — заяви ангелът хранител.

— На кого?

— Трябва ли да произнасяме името им? И двамата знаем за кого става дума, нали?

Като момче, което обичаше да чете фентъзи и имаше на разположение домашно кино, в което можеше да гледа всичко, от детски филми до най-нецензурните филми на ужасите, при това с изострено от самота въображение, Фрик беше почти сигурен, че знае за кого става дума.

Непознатият продължи:

— Отваряш им вратата и после с една неподходяща дума можеш неволно… да ги поканиш.

— Тук, в Палацо Роспо?

— Можеш да поканиш някого да влезе в теб, Елфрик. Когато са поканени, те могат да се придвижат по телефонната линия, по крехката връзка от дух към дух, също както аз мога да се придвижвам от огледало на огледало.

— Наистина ли? Не ме лъжеш?

— Не те лъжа. В никакъв случай да не си посмял да набереш звездичка шейсет и девет, след като затворя.

— Добре, няма.

— Или когато и да е, след като ти се обадя.

— Никога повече.

— Говоря ти най-сериозно, Елфрик.

— Не очаквах от един ангел хранител да направи това.

— Кое?

— Да ме наплаши до смърт…