Лицето

Човек става всяка сутрин с надеждата за светло бъдеще, но животът се е приготвил да го замеря с лайна и току вземе, че получи куршум в корема и умре, после стане и продължи, ала животът се е приготвил да го цапардоса с още лайна и той попада под колелата на камион и умира пак и когато се опита отново някак си да продължи, животът продължава да го засипва с лайна, така че никак не е чудно, че в крайна сметка тази трескава дейност му отваря апетита на олимпийски шампион по вдигане на тежести.

* * *

Загледан в ангелите от матирано стъкло, от пластмаса, от дърво, от боядисана тенекия, докато разговаряше вероятно с истински ангел по телефона, Фрик попита:

— Как бих могъл да намеря сигурно място да се скрия, ако Молох може да се придвижва по огледалата и лунната светлина?

— Не можеш — увери го непознатият. — Той няма моите възможности, Елфрик. Той е простосмъртен. Но не се заблуждавай, че това не го прави толкова опасен. Той е не по-малко зъл от всеки демон.

— Защо не дойдеш тук да чакаш с мен кога ще се появи и после да го спукаш от бой със свещената си тояга?

— Нямам свещена тояга, Елфрик.

— Трябва да имаш нещо. Тояга, гега, жезъл, осветен меч, който блести от божествена енергия. Чел съм за ангелите във фентъзи романите. Те не са въздушни и безсилни като някоя пръдня. Те са бойци. Те са се били срещу легионите на сатаната и са ги изхвърлили от рая в ада. Имаше много готина сцена, която описваше това.

— Тук не е раят, момчето ми. Тук е земята. Тук аз съм упълномощен да работя само по заобиколен начин.

Цитирайки думите на непознатия от предишния им разговор, който бяха провели по апарата във винарската изба, Фрик допълни:

— Да подтикваш, да вдъхновяваш, да ужасяваш, да уговаряш, да съветваш.

— Имаш добра памет. Аз знам какво ще стане, но мога да влияя на събитията само със средства, които са лу…

— … лукави, неуловими и блазнещи — довърши Фрик.

— Аз не мога да се набърквам директно в стремежа на Молох да се обрече на вечни мъки. Също както не мога да спра някой полицай герой, готов да пожертва живота си, за да спаси друг, с което ще си осигури място на небето.

— Разбирам. Ти си като режисьор, който няма право на последната редакция.

— Не съм дори режисьор. Мисли за мен като за един от началниците в студиото, който раздава бележки с предложения за промени в сценария.

— Типът бележки, които карат сценаристите да се оплакват и да се пропиват. Те непрекъснато досаждат с приказки за това, сякаш едно десетгодишно момче би могло да го интересува, сякаш някого изобщо би могло да го интересува.

— Разликата е — продължи предполагаемият ангел, — че моите бележки са винаги добронамерени и се базират на виждане за бъдещето, което може да се окаже прекалено правдиво.

Фрик се замисли над тези неща, докато издърпваше стола изпод бюрото. После седна и рече:

— Изглежда, не е лесно да си ангел хранител. Сигурно е много мъчително.

— Не мога да ти опиша. Последната редакция на живота ти е в твои ръце, Елфрик. Това е, което се нарича свободна воля. Ти я имаш. Всички тук я имат. И в крайна сметка аз не мога да действам заради теб. Ти си тук затова… да направиш избор, бил той правилен или грешен, да бъдеш мъдър или не, да бъдеш смел или не.

— Мога да се опитам.

— Налага се. Какво направи със снимката, която ти дадох?

— На хубавата жена с милата усмивка? Сгънах я и я прибрах в задния джоб.

— Няма да ти помогне много от там.

— Какво очакваш да направя с нея?

— Помисли. Използвай ума си, Елфрик. Дори и в твоето семейство това е възможно. Помисли. Прояви мъдрост.

— Уморен съм до смърт и не мога да мисля сега. Коя е жената на снимката?

— Защо не се превърнеш в детектив и не разпиташ наоколо?

— Вече попитах. Коя е тя?

— Питай другите. Аз не мога да ти дам отговор.

— Защо не?

— Защото трябва да спазвам правилото да използвам само средства, които са лукави, неуловими и блазнещи, което понякога превръща ангелите хранители в големи досадници.

— Добре. Кажи ми само дали съм вън от опасност тази нощ. Мога ли да оставя до сутринта търсенето на потайно място?

— Можеш, стига да е рано сутринта — отвърна хранителят. — Но не губи повече време. Готви се, Елфрик, готви се.

— Добре. Извини ме за начина, по който те нарекох.

— Имаш предвид адвокат ли?

— Да.

— Чувал съм и по-лошо.

— Наистина ли?

— Много по-лошо.

— Извини ме също и за това, че се опитах да те проследя.

— За кое?

— Вижда ми се нередно да се правят неща зад гърба на ангел, като да набереш звездичка шейсет и девет.

Непознатият се умълча.

Нещо особено в мълчанието му го правеше различно от всяко друго, което Фрик бе чувал.

Това бе абсолютно мълчание, а освен това то поглъщаше не само всичкия шум по телефонната линия, но и всеки шум в библиотеката и момчето изпита чувството, че е оглушало напълно.

Тишината създаваше усещането и за дълбочина, сякаш хранителят се обаждаше от дъното на океана. Дълбочина и студ.

Фрик потръпна. Той не чуваше тракането на зъбите си или тресенето на тялото си. Не чуваше и издишването си, макар да усещаше напора на излизащия от него въздух, който бе толкова горещ, че изсушаваше зъбите му.