Лицето

— Нали го знаеш — вечния мрак? — попита заядливо Фрик, ала в гласа му се усети трепет, който той не беше в състояние да контролира, и това издаде фалша в позата му на самоуверен смелчага. — На някои карти известен още като бездънната пропаст. Или като видимата тъмница.

Чудовището продължи да пъхти.

— Изглежда, не си добре. Май те е хванал тежък синузит — продължи Фрик.

Понеже главата му висеше извън дивана, започна леко да му се вие свят.

— Ще ти дам името на лекаря ми. Той ще ти предпише лекарство. Дишането ще ти се оправи. Ще ми бъдеш благодарен.

Един прегракнал, стържещ глас, излизащ от гърло, сякаш затлачено с бръснарски ножчета, по-сух от два пъти горяла пепел, надигнал се от ужасни дълбини, през дупките между отломките на развалини, изрече само една дума:

— Момче.

В ухото на Фрик думата пропълзя като насекомо, подобно на онези щипалки, за които се носеха легенди, че могат да проникнат в мозъка ти, да снесат яйца там и да те превърнат в ходещ кошер, пълен с гърчещи се ларви.

Фрик си спомни безбройните афиши, в които баща му имаше смел и благороден вид на изпълнен със стоманена решителност човек, и стисна здраво слушалката. Той напрегна максимално волята си да преодолее страха си и рече:

— Не ме е страх от теб.

— Момче — повтори онзи отсреща, — момче — и по линията се забръмчаха още гласове, отначало само четири-пет, по-тихи от първия, мъжки и женски, неспирно шептящи „момче… момче“. В тях се усещаше жадно нетърпение. Върховно нетърпение. Нежни шепнещи гласове, груби гласове: „… кой е там?“, „… вратата, той е вратата…“, „… сладко месце…“, „… глупаво прасенце, лесно ще го хванем…“, „… покани ме…“, „… мен покани…“, „… не, мен покани…“. За броени секунди броят им нарасна от десетки на стотици, цяла тълпа. Може би защото говореха всички едновременно, речта им звучеше като животински ръмжане и отделните думи, които все още се долавяха, бяха в повечето случаи безсмислени гадости. Смразяващи кръвта крясъци на страх, болка, яд и силен гняв съшиваха дрипите на тази шумна какофония в платно на нуждата.

Сърцето на Фрик блъскаше силно в ребрата му, пулсираше в гърлото и слепоочията му. Той бе заявил, че не се страхува, ала се страхуваше, толкова се страхуваше, че не можеше да измисли нито една нахакана реплика или да промълви дори думичка.

Въпреки това клокочещите гласове го интригуваха, задържаха вниманието му. Жаждата в тях, жестокият копнеж, жалкото отчаяние, меланхоличното желание изграждаха една покъртителна песен, която дърпаше струните на самотата му, която му говореше и го уверяваше, че не е нужно да страда в уединение, че стига да поиска, може да има компания, че може да получи и цел, и смисъл в живота, както и семейство, стига да отвори сърцето си за тях.

Дори когато станеха нечленоразделни, когато забълваха гадости, които би трябвало да отблъснат Фрик, с гърления си ръмжащ и съскащ хор те го успокояваха. Сърцето му продължаваше да думка, но с всеки изминал момент в силата, която го движеше, страхът намаляваше и отстъпваше място на въодушевлението. Всичко можеше да се промени. Основно. Докрай. Веднъж завинаги. Да се промени в един миг. Можеше да получи нов и по-добър живот, само да поискаше, живот, изцяло освободен от самотата, от несигурността, от объркаността и неувереността в себе си, от слабостта…

Фрик отвори уста, за да произнесе думите, които почти със сигурност щяха да бъдат покана, каквато викачите на духове се стараят да избягват. Ала преди да проговори, с периферното си зрение забеляза движение, което привлече вниманието му.

Когато се обърна, за да види какво бе то, Фрик забеляза, че разтеглящата се спирално навита жица между апарата и слушалката, която преди бе покрита с чист бял винил, се бе превърнала в нещо органично, розово и хлъзгаво, подобно на връвта, която свързва майката с новороденото й бебе. Връвта пулсираше бавно и тежко, но силно, на талази, които вървяха от апарата на пода към слушалката, притисната към ухото му, сякаш в очакване на поканата, трепкаща на върха на езика му.

* * *

Седнал пред бюрото в кабинета си, Итън ядеше сандвич с шунка и се опитваше да отгатне значението на шестте странни подаръка от Рейнърд, но мисълта му постоянно се отклоняваше към Дънкан Уислър.

В градинското помещение на болницата „Богородицата на Анджелис“, когато бе узнал, че трупът на Дъни е изчезнал, той се бе досетил интуитивно, че странните събития в апартамента на Рейнърд и номерът с ходещия труп на Дъни са свързани. По-късно участието на Дъни в убийството на Рейнърд, макар и неочаквано, не бе изненадващо.

Това, което наистина учудваше Итън, колкото повече мислеше за него, беше срещата отблизо с Дъни в бара на хотела.

В тази случка трябваше да има нещо повече от съвпадение. Дъни бе отишъл в бара, защото Итън беше там. Дъни беше искал той да го види.

Щом Дъни бе искал той да го види, значи бе искал и да го последва. А може би и да го настигне?