Лицето

— Да подтиквам, да вдъхновявам, да ужасявам — напомни гласът. — Сега се наспи спокойно, докато още не е превалила нощта. Ала на сутринта не губи никакво време. Приготви се. Приготви се за оцеляване, Елфрик, приготви се, защото, като погледна в бъдещето, за да видя как най-вероятно ще се развият събитията… те виждам мъртъв.

Глава 47

Хванат на тясно, легнал по очи на дивана, Фрик погледна към телефона върху пода на библиотеката. Беше го преместил от бюрото, доколкото дължината на кабела позволяваше.

Това беше допълнителна мярка за сигурност, в случай че му се наложеше бързо да повика помощ.

Така си беше, макар че това бе само част от истината. Също така си помисли дали да не набере звездичка шейсет и девет.

Фрик не беше привърженик на страстта за саморазрушение. Той не принадлежеше към холивудските глезльовци, които не могат да дочакат да пораснат, за да станат богати наркомани, друсащи се с хероин. Нямаше намерение да се убие със спортна кола, с пистолет, с пушка, с таблетки за отслабване, със силен алкохол, с рак на белите дробове в резултат от пушене на марихуана или с жени.

Понякога по време на веселба, когато Палацо Роспо гъмжеше от стотици знаменитости, полузнаменитости и мераклии да станат знаменитости, Фрик вземаше мерки да стане невидим, за да може да подслушва по-добре. Сред тълпа от този сорт не беше трудно да станеш невидим, тъй като за половината от гостите друг освен самите тях не съществуваше, а останалите се скупчваха около шепата режисьори, агенти и шефове на филмови студиа, които можеха да ги направят безумно богати или още по-безумно богати, отколкото вече бяха.

По време на едно такова събиране „невидимият“ Фрик бе чул да говорят за третата — или може би четвъртата — най-голяма кинозвезда в света, че „тъпакът му с тъпак ще се затрие с жени, както я кара“. Фрик нямаше ни най-малка представа как човек може да се затрие с жени и защо, ако човек иска да се самоубие, не вземе просто да си купи пистолет.

Това интригуващо изказване обаче се бе запечатало в паметта му и той бе решил да внимава. Напоследък, когато се запознаеше с нови жени, той ги подлагаше на тайно наблюдение в търсене на признаци дали не са от опасния тип.

По същия начин до тази шантава нощ той не си беше представял, че смъртта може да бъде набрана със звездичка шейсет и девет.

Може би онова, което дойдеше по телефона, нямаше да го убие. Може би щеше да плени душата му, да вземе под контрол тялото му и да го направи толкова нещастен, че да му се прииска да е умрял.

Или може би щеше да го вземе под контрол и да го накара да се блъсне с глава в стена, да скочи в открита помийна яма (ако такава можеше да се намери в Бел Еър) край пътя за Палацо Роспо или да се хвърли в обятията на някоя смъртоносна блондинка (с каквито явно Бел Еър гъмжеше).

Проблемът беше дали да вярва изобщо на думите на непознатия от телефона.

От една страна, цялата история за ангел хранител, който се движи по огледала и лунна светлина, можеше да бъде чиста глупост. По-голяма глупост и от филма за еднорога на Татко призрак.

От друга страна, както винаги си имаше и друга страна, непознатият от телефона беше излязъл от огледало. Беше летял над гредите. Действията му на тавана и по-късно по лъскавата повърхност на украшенията на елхата бяха толкова невероятни, че придаваха правдоподобност на думите му.

И все пак що за ангел хранител се облича в костюм и връзка от някой от най-луксозните магазини на „Родео Драйв“, има кожа, по-бяла от корема на риба, изглежда по-скоро страшен, отколкото свят, а сивите му очи са по-студени от пепел върху лед.

Възможно бе непознатият по неизвестни причини да го лъжеше, да го караше да си прави грешни заключения, да му готвеше капан.

Фрик бе чул баща си веднъж да казва, че буквално всеки в този град подлага динена кора на някого и че ако не го прави за пари, то го прави за спорта.

Непознатият бе казал на Фрик да не набира звездичка шейсет и девет, защото така ще се свърже с вечния мрак. Възможно бе истината да е съвсем друга — непознатият да не иска Фрик да го проследи.

Все още легнал по корем на дивана, Фрик се протегна, вдигна слушалката на телефона и натисна копчето за личната си линия.

Той се заслуша в сигнала.

Ангелите на елхата приличаха точно на ангели. Човек можеше да се довери на ангел с лира или с тръба, с бели спортни криле на гърба.

Той натисна звездичка, после шест и после девет.

Отсреща отговориха на първото иззвъняване, а не на четвъртото както преди. Никой не каза „Ало“. Както преди той бе посрещнат с мълчание.

После, след няколко секунди, започна пъхтенето.

Фрик възнамеряваше да изчака и да накара перверзния тип да проговори пръв. След двайсет-трийсет секунди обаче търпението му се изчерпа и той рече:

— Пак съм аз.

Признанието му не предизвика отговор.

Опитвайки се да говори с по-весел и дори донякъде шеговит тон, но без особен успех, Фрик попита:

— Как е положението във вечния мрак?

Пъхтенето загрубя и се усили.