Лицето

Гласът звучеше като че ли се вайка. Въпреки че не можеше да възприеме думите и да отгатне значението им, Итън долавяше настоятелния, умолителен тон, а може би и някакъв тъжен копнеж.

Той смяташе, че е прекарал пет минути в безуспешни усилия да улови думите от морето на смущенията и тишината, но когато погледна часовника си, беше 12,26. Беше стоял прикован към телефона почти половин час.

Притискано дълго от слушалката, ухото му гореше и пулсираше от болка. Вратът и раменете му се бяха схванали.

Учуден и леко объркан, той се изправи на стола. Никога не се бе подлагал на хипноза, но си помисли, че сигурно човек се чувства по този начин, когато се отърсва от състоянието на транс.

Той затвори неохотно телефона.

Гласът, който му се беше сторило, че е чул, може и да не беше нищо повече от слухова халюцинация. Въпреки това той изцяло беше погълнат от него в очакване, подобно на оператора на сонар в подводница, вслушващ се да чуе свистенето на ехото от приближаващ се вражески кораб, който разтоварва баласта си.

Не му беше напълно ясно какво бе сторил. Или защо.

Въпреки че в стаята не беше особено горещо, той попи потта от челото си с ръкава на ризата си.

Очакваше телефонът да звънне отново. Може би щеше да е по-разумно да не му отговаря.

Тази мисъл го притесни, защото не я разбираше. Защо да не отговаря, когато звъни телефон?

Погледът му обходи шестте предмета от Рейнърд, но вниманието му се спря най-дълго на трите звънчета от линейката, в която не бе пътувал.

Минаха две или три минути, през които телефонът не звънна. Той включи отново компютъра и отвори записите на телефонните обаждания. Последният запис бе за неговото обаждане в хотела, където бе търсил Дъни Уислър.

Следващото обаждане, с което го бяха потърсили отвън и което бе продължило почти половин час, не беше отразено.

Невъзможно.

Той гледаше втренчено екрана, мислейки си за обажданията на пъхтящия тип до Фрик. Бе прибързал, като не бе отдал нужното значение на разказа на момчето.

Итън вдигна поглед към телефона и видя, че сигналната лампичка над линия 24 светеше.

Търговец по телефона. Грешка. И все пак…

Ако беше лесно да задоволи любопитството си, той би отишъл на третия етаж, където телефонният секретар за линия 24 беше изолиран в специално помещение зад заключена синя врата. Обаче бе достатъчно само да влезе там, за да си загуби работата.

За Мин дю Лак и Чанинг Манхайм стаята зад синята врата бе свято място. Входът за всички други, освен тях двамата, беше строго забранен.

При крайна нужда Итън бе упълномощен да използва шперца си навсякъде в къщата. Единствената врата, която той не отключваше, беше синята.

* * *

Тълпата ангели, приятният боров аромат и удобното грамадно кресло не можеха да успокоят Фрик достатъчно, за да заспи.

Той стана, престраши се да отиде внимателно до най-близката етажерка с книги, откъдето избра един роман.

Макар да беше едва на десет, читателските му способности и интереси бяха като на шестнайсетгодишен. Не се гордееше с това, защото от опит знаеше, че повечето шестнайсетгодишни не бяха вундеркинди навярно защото никой не очакваше това от тях.

Дори госпожа Дауд, учителката му по английски език и литература, не очакваше той да чете за удоволствие — тя не беше сигурна, че книгите са полезни за него. За нея книгите бяха реликви и тя смяташе, че в бъдеще визуалните изображения ще са водещи, а не думите. Тя вярваше в „мемовете“, които произнасяше като „мимове“ и определяше като идеи, които се зараждат спонтанно сред „информирани хора“ и се разпространяват от мозък в мозък сред населението, подобно на умствени вируси, създавайки „нови начини на мислене“.

Госпожа Дауд идваше при Фрик четири пъти в седмицата и след всеки урок оставяше достатъчно материал да натори поляните и лехите на имението поне за година.

Фрик се върна в креслото, но не можа да се съсредоточи и да се увлече от четивото. Това не означаваше, че книгите са се превърнали в отживелица, а просто, че той е уморен и изплашен.

Той поседя известно време, чакайки някой мем да скочи в мозъка му и да му даде нещо различно за мислене, нещо, което би изтикало от главата му всички мисли за Молох, за жертвоприношения на деца и за призраци, които излизат от огледала. Обаче явно в момента не върлуваше мемна епидемия.

Когато очите му започнаха да горят и да го глождят, но въпреки това не се затваряха, той извади от джоба на джинсите си снимката, която му бе подадена от огледалото. Разгъна я и я изглади на коляното си.

Жената изглеждаше дори още по-хубава, отколкото си я спомняше. Не с красотата на супермодел, но с една много истинска хубост. Мила и нежна.

Той се замисли коя ли може да бъде. После си представи какъв би бил животът, ако тази жена му беше майка, а мъжът й — баща. Стана му малко съвестно, че изхвърли Псевдомама и Татко призрак от въображаемия си живот, но те рядко присъстваха в действителността, така че сигурно нямаше да му се разсърдят, че си е измислил семейство за една нощ.