Лицето

След известно време усмивката на жената от снимката накара и Фрик да се усмихне, което беше по-добре, отколкото да хване някой мем.

По-късно, когато Фрик живееше с новата си майка и мъжа й, с когото още не се бе запознал, в уютна къща в затънтено градче в Монтана, където никой не знаеше кой е бил преди това, сивоокият мъж от огледалото излезе от лъскавата страна на тостера, погали кучето по главата и го предупреди, че е опасно да му връща телефонното обаждане, като набере звездичка шейсет и девет.

— Ако един ангел използва идеята за телефон, за да ми се обади — рече Фрик — и после аз набера звездичка шейсет и девет, защо връзката води до ада, вместо до рая?

Вместо да отговори на въпроса му, мъжът избълва драконовски пламък от ноздрите си към него и изчезна в лъскавата повърхност на тостера. Пламъците опърлиха дрехите на Фрик и от тях се вдигнаха облачета дим, но той не пламна. Прекрасната му нова майка му наля още една чаша лимонада да се разхлади и те продължиха разговора за любимите си книги, докато той ядеше дебело парче домашна шоколадова торта, която тя му беше направила.

* * *

В една бурна нощ, изпълнена отначало с ехото от изстрели и рева на приближаващи се превозни средства, а после с глас, зовящ от безкрайността, Итън се търкаляше по мокрия асфалт, докато накрая се събуди в тишина и мрак сред мокри усукани чаршафи.

Той се надигна в леглото и произнесе:

— Хана!

В съня си, където всички прегради на психиката са свалени, той бе разпознал нейния глас в гласа, който бе чул по телефона.

Отначало тя бе повторила зова си три пъти и после още три пъти. В съня си той бе разпознал и думата — тя викаше името му: Итън… Итън… Итън.

Останалото, което му беше казала, спешното съобщение, което се бе мъчила да му предаде през бездната, която ги делеше, продължаваше да му убягва. Дори в съня си, другото измерение на смъртта, той не се бе приближил достатъчно до Хана, за да чуе нещо друго, освен името си.

Отърсвайки се от покрова на съня, Итън бе завладян от убеждението, че някой го наблюдава.

Всяко дете знае много добре какво е да се събудиш от сън с чувството, че тъмнината в спалнята служи за прикритие на всевъзможни зли духове с най-различен апетит. Присъствието на демони изглежда толкова реално, че множество малчугани се страхуват да натиснат ключа на лампата, за да не видят нещо по-страшно от това, което рисува трескавото им въображение. И все пак ужасът винаги отстъпва пред светлината.

Итън не беше сигурен, че този път светлината ще прогони необяснимия ужас. Той усещаше, че е наблюдаван от кукумявки и гарги с разцепени клюнове, от гарвани и ястреби с хищни погледи. Те не бяха накацали по мебелите му, а се бяха разположили в мрачни черно-бели снимки по стените, снимки, които не бяха там, когато си бе легнал. Макар че бяха минали часове, откакто нощта се бе стопила в предутринната виделина на новия ден, той нямаше причини да предполага, че вторникът ще бъде пощаден от неразумното, както не беше и понеделникът.

Той не посегна към ключа на лампата, а отпусна отново глава върху възглавниците на леглото, примирил се със загадъчното присъствие в мрака на стаята.

Съмняваше се, че ще може да заспи отново. Не след дълго обаче клепачите му натежаха.

На ръба на бездната на съня, в който Итън се понесе лениво, той чуваше от време на време едно трак-трак-трак, което можеше да е от ноктите на гарвани върху желязна ограда. А може да беше и студеният дъжд, почукващ по прозорците.

Преди съвсем да го погълне черната дупка на съня, през не съвсем плътно затворените си клепачи Итън забеляза една малка светлинка в непрогледния мрак. Телефонът. Без проверка той не можеше да каже със сигурност кой е номерът на сигналната светлина, но инстинктът му подсказваше, че е на линия 24.

Той се плъзна в центъра на водовъртежа от сънищата, които го чакаха, каквито и да бяха те.

Глава 48

Неподвластен на завистта и омразата, окрилен от отдадеността си за каузата на хаоса, Корки Лапута започна деня си с орехова кифла с канела, четири чаши черно кафе и две таблетки кофеин.

Всеки, който се заеме със събарянето на социалния строй, е длъжен да прегърне всичко, което би му дало допълнителни сили, дори да рискува да си съсипе стомаха и да предизвика хронично възпаление на червата си. За щастие редовното приемане на огромни дози кофеин увеличаваше горчивината на жлъчния сок на Корки, без да му причинява киселини или други нежелани последици.

Наливайки се с кофеин, той стоеше пред кухненския прозорец и се усмихваше на надвисналото мрачно небе и на влачещата се брада на нощната мъгла, която тъпият бръснач на сивото утро не бе избръснал напълно. Лошото време отново щеше да бъде негов съюзник.

Дъждът нямаше да се забави. Очакваше се преминалата буря да бъде последвана по петите от друг, още по-силен порой, който щеше да оправдае носенето на дъждобран, независимо от сложността на модела му.

Корки вече беше презаредил съдържанието на непромокаемите вътрешни джобове на жълтата си мушама, която в момента висеше на кука в гаража.