Лицето

Той зави наляво, после надясно, отново надясно и пак наляво, прескочи камара от кашони и се затича с всички сили между два огромни афиша, профуча покрай една фигура в естествен ръст на Татко призрак като детектив от 1930 г., провря се между други афиши, премина снишен покрай един реалистичен на вид еднорог от стиропор от единствения сред филмите на Манхайм, за който никой не смееше да говори в присъствието му, зави наляво, още веднъж наляво, после надясно и спря, защото осъзна, че бе загубил представа откъде бе дошъл и че може да е направил кръг и да се връща към огледалото, опасано със змии.

Зад гърба му, висящи от огромния таван, окачените в рамки афиши се клатеха като гигантски махала. Той бе разбутал десетина по време на бягството си, но течението, създадено от тях, бе размърдало и други и сега всички се люлееха.

Сред тази суматоха беше по-трудно да се види дали мъжът от огледалото се приближава, отколкото ако всичко стоеше неподвижно. Фрик не можа да го зърне никъде.

Ако човек не беше някой дебнещ демон със слабост към сенките, осветлението тук би го притеснило. Таванът беше заобиколен със стенни лампи. Лампи имаше и на някои от колоните, но далече не бяха достатъчни и не осветяваха ярко помещението. Висящите прегради на афишите, наредени като знамена от многото националности на Манхайм, не даваха възможност на светлината да проникне равномерно по пътеките между тях.

Свил се предпазливо в тъмнината, Фрик пое дълбоко дъх, задържа го и се ослуша.

Отначало той не чуваше нищо друго освен ту-дуп-тупа-лупа-луп — сърцето биеше лудо в гърдите му, и едва на края на усилията си да сдържа дъха си той започна да чува и трополенето на дъжда по плочите на покрива.

Съзнавайки, че може да издаде местонахождението си, Фрик внимателно издиша, пое нов въздух и го задържа.

Понеже се намираше на високо в къщата, той беше и по-близо до бурята. Тук самотните въздишки на дъжда прерастваха в ропота на огромна тълпа, разменяща си зловещи тайни в морето на нощта, което бе заляло Палацо Роспо.

Както преди малко бе успял да се съсредоточи, за да чуе дъжда през барабаненето на сърцето си, той се настрои да чуе стъпките на мъжа от огледалото. Архитектурата на тавана, люлеенето на гигантските афиши и трополенето на дъжда водеха до изкривяване на звука и създаваха впечатление, че преследвачът ту се отдалечава от Фрик, ту се приближава, а най-вероятно през цялото време той напредваше към плячката си.

Фрик се бе вслушал в съвета на непознатия от телефона да потърси някое много тайно скришно място. Бе повярвал, че убежището ще му потрябва скоро, но не бе очаквал, че ще е чак толкова скоро.

След като усвои умението да диша и да се вслушва едновременно, той се съсредоточи в твърдението на щурата си майка, че е „едно почти невидимо идеално малко мишле“. Промуши се безшумно и бързо покрай островърхите картонени златисточервени кули на футуристичния град, над който се извисяваше картонената фигура на баща му с готово за стрелба страховито лазерно оръжие.

На мястото, където две пътеки се пресичаха, Фрик се огледа и в двете посоки и пое наляво. Той забърза напред, като преценяваше шума от тежките стъпки и изчисляваше кой път би го отдалечил най-много от мъжа от огледалото.

Преследвачът не си даваше труда да пази тишина. Той сякаш искаше Фрик да го чува, толкова беше уверен, че момчето не може да му избяга.

Молох. Трябва да беше Молох, който търсеше дете, което да му бъде принесено в жертва. Дете, което да убие, а може би и да изяде.

Той е един Молох, между чиито зъби още стърчат парченца от натрошени бебешки кости.

Фрик едва се сдържа да не се развика за помощ, сигурен, че няма да го чуе никой друг, освен тази кръстоска между мъж, бог, звяр, която го следваше по петите. Стените на тавана бяха дебели, а подът — още по-дебел, и нямаше никой наблизо, който би могъл да му помогне. Той би могъл да потърси прозорец и да рискува да пропълзи по перваза ма сградата или пък да падне от третия етаж. Таванът обаче нямаше прозорци.

Един фалшив каменен саркофаг, украсен с издялани йероглифи и образа на мъртъв фараон, стоеше изправен на една страна, освободен от злата мумия, която някога се бе сражавала с най-голямата кинозвезда в света.

Куфарче, в което един безмилостен и хитър убиец (в изпълнение на Ричард Гиър) бе натъпкал трупа на разкошна блондинка (всъщност живото тяло на гореспоменатата Касандра Лимоне), сега беше празно.

Фрик не изпита желание да се скрие в тези бутафорни предмети, нито в черния лакиран ковчег, нито в кутията, от която асистентката на магьосник можеше да изчезне с помощта на огледала, наредени под ъгъл. Дори да не бяха ковчези, повечето неща приличаха на такива и той бе убеден, че ако се вмъкне в някое от тях, то това би означавало сигурна смърт.