Лицето

Нито пък беше необичайно за грешно обаждане да продължи минута или по-дълго. Записът на телефонния секретар, който обслужваше линия 24, не беше засукано обръщение към обитателите на света на духовете, а просто „Моля, оставете съобщение“. Някои от търсещите не разбираха, че са попаднали на грешен номер, и изпълняваха поканата.

Както и да е, въпросът не беше в това кой се е обадил на линия 24. Въпросът беше дали машината, на която обикновено можеше да се разчита, е сгрешила или излъгала, като не е записала обажданията, които според момчето бяха направени.

Единственото логическо заключение, до което Итън можа да достигне, е, че вината не беше в машината. На сутринта той щеше да си поговори с Фрик.

На бюрото до компютъра лежаха трите сребърни звънчета от линейката. Те задържаха погледа му задълго.

До звънчетата лежеше голям пощенски плик, оставен за него от госпожа Макбий. Тя бе изписала името му с неподражаем калиграфски почерк.

Като всичко останало, свързано с госпожа Макбий, красивият й почерк накара Итън да се усмихне. Тя беше спец по най-правилното и прецизно изпълнение на всяка задача и прилагаше високите си стандарти и към собствените си дейности.

Той отвори плика и получи потвърждение на вече известната му истина — Фреди Ниландър, майката на Фрик, беше щура като ревящо магаре.

Глава 42

Фантастично жълт от главата до петите, Корки Лапута прие яркорозовия найлонов плик от господин Чунг.

Той съзнаваше, че предизвиква усмивки в останалите клиенти, и предполагаше, че с крещящо жълто-розовия си вид той е най-жизнерадостният анархист в света.

Пликът беше натъпкан с кутии китайска храна за вкъщи и господин Чунг преливаше от благопожелания. Той обсипа Корки с благодарности за постоянната му подкрепа и му пожела всичко най-хубаво, което съдбата може да предложи.

След един обичаен ден на усилен труд за разрухата на обществото Корки рядко беше в настроение да си приготвя вечеря. Той купуваше храна за вкъщи от господин Чунг поне три-четири пъти в седмицата.

В един по-съвършен свят, вместо да прибягва постоянно до китайска храна за вкъщи, той би предпочел да вечеря по-често в скъпи ресторанти. Ала ако някое заведение предлагаше изискано меню и отлично обслужване, то неминуемо привличаше достатъчно клиенти да ти развалят преживяването.

С много малко изключения хората бяха досадни, самозаблуждаващи се същества. Той можеше да ги търпи поотделно или в класната стая, където се играеше по неговите правила, но когато се съберяха на тълпа, човек не можеше да се наслади нито на храната, нито на храносмилането си.

Той се прибра с колата под дъжда с розовия си плик и го остави неотворен на кухненската маса. Апетитен аромат заля помещението.

След като се преоблече в удобен кашмирен халат, както подобаваше за дъждовна декемврийска вечер, Корки си забърка едно мартини. Само капка вермут и две маслини.

Във върховната възбуда от добре прекаран ден той обичаше да се разхожда из просторния си дом и да се възхищава на богатата му викторианска архитектура и орнаментация.

Родителите му, които бяха от богати семейства, го бяха купили скоро след сватбата си. Ако бяха по-различни хора, красивата сграда щеше да бъде оживена от чудесни семейни спомени и чувството за неувяхваща традиция.

При това положение обаче единственият му хубав спомен, онзи, който го сгряваше най-силно, бе свързан с хола, особено с мястото около камината, където той бе разделил майка си от наследството му с помощта на железния ръжен.

Той се застоя там само минута-две, греейки се на огъня, и после се качи на горния етаж. С мартини в ръката той отиде в спалнята за гости да нагледа вмирисания си пленник.

Той дори вече не си даваше труд да заключва вратата. Старият миризливец никога вече нямаше да се ходи сам никъде.

Стаята щеше да е тъмна през деня, защото двата прозореца бяха покрити отвън с дъски. Лампата върху нощното шкафче се светваше и гасеше от ключ на стената до вратата.

Оцветената крушка и коприненият абажур с цвят на кайсия хвърляха приятно светлина. Дори под това разкрасяващо осветление смръдльото изглеждаше блед като стена. Бе до такава степен посивял, сякаш се беше вкаменил.

Главата, раменете и ръцете му бяха открити, но останалата част от тялото му беше завита с чаршаф и одеяло. По-късно Корки щеше да се наслади на цялата гледка. Смръдльото навремето бе тежал деветдесет килограма, бе изглеждал стегнат и в отлично състояние. Ако би могъл да се качи на кантар сега, навярно би се оказало, че тежи по-малко от петдесет килограма.

От него беше останала само кожа, кокали, косми и язви от залежаване и силите му едва стигаха да повдигне главата си на два-три сантиметра от възглавницата. Той в никой случай не би могъл да стане от леглото и да се претегли и дълбокото му отчаяние беше пречупило преди седмици волята му да се съпротивлява.

Смръдльото бе излязъл от упоението си. Хлътналите му очи срещнаха погледа на Корки и от тях се четеше отчаяна молба.