Лицето

По-умно щеше да бъде да продължава да се движи бързо и тихо като мишка, да се снишава се и да внимава винаги да бъде на няколко завоя пред мъжа от огледалото. След време можеше да му се удаде да се добере до стълбището, да слезе от тавана и да избяга на долните етажи, където можеше да намери помощ.

Изведнъж той осъзна, че вече не чува стъпките на преследвача си.

По-неподвижен от картонените фигури на баща си, по-бездиханен от мумия, лежаща под египетските пясъци с изсъхнали дробове, Фрик изведнъж прозря, че тази новонастъпила тишина не беше за добро.

Над главата му се плъзна сянка, носейки се по въздуха като по вода.

Дъхът на Фрик секна и той вдигна очи нагоре.

Подпорните греди на покрива бяха само на метър и половина над главата му. Над афишите, от греда на греда прелиташе фигура, която нямаше крила, но се движеше по-грациозно и от птица, подскачаше плавно, като космонавт в безтегловно пространство, неподвластен на земното притегляне.

Това не беше призрак с мантия, а мъж, облечен с костюм, същият, който беше излязъл от огледалото и сега изпълняваше невъзможни балетни номера във въздуха.

Той се приземи на една хоризонтална греда, извъртя се към Фрик и се стрелна надолу без никаква тежестта, лек като перце и ухилен точно както Фрик си бе представял, че злият Молох, наточил зъбите си за поредното дете, би се ухилил.

Фрик се обърна и побягна.

Въпреки че Молох се бе спуснал съвсем бавно, вече беше тук

. Той сграбчи Фрик отзад, стисна като с клещи гърдите му с една ръка и покри лицето му с длан.

Фрик се опита с всички сили да се отскубне, но бе повдигнат над земята подобно на мишка, уловена в ноктите на ястреб.

За момент той си помисли, че Молох ще го качи върху някоя от подпорните греди, за да го заръфа стръвно.

Те останаха долу, но Молох го повлече нанякъде. Крачеше уверено, сякаш знаеше къде води всеки завой на лабиринта.

Фрик се съпротивляваше, риташе ли, риташе, но имаше чувството, че насреща му не стои нещо материално, а сякаш вода се носи по ленивото течение на кошмарен сън.

Дланта върху лицето му натискаше брадичката му нагоре и държеше зъбите му стиснати, принуждавайки го да преглъща писъците си, а и носът му беше запушен.

Той бе обзет от паниката, позната му от най-тежките астматични пристъпи, завладя го ужасът от задушаване. Не можеше да отвори уста, за да ухапе нападателя, не можеше да го ритне както трябва. Не можеше да диша.

Ала един много по-зловещ страх заби ноктите си и започна да разкъсва мозъка му, докато преминаваха покрай саркофага на мумията, покрай картонения полицай с лицето на Татко призрак — вледеняващата мисъл, че Молох може да го занесе през огледалото в един свят на вечен мрак, където децата ги угояваха като животни, за да доставят удоволствие на боговете канибали, където не съществуваше дори купената грижовност на госпожа Макбий, нито каквато и да било надежда, дори надеждата, че ще пораснеш.

Глава 41

Итън погледна първо часовника на ръката си и след това сигналната светлина на линия 24, за да засече времетраенето на обаждането.

Той не вярваше, че някой мъртвец е набрал номера на Палацо Роспо, след като е пуснал въображаеми монети в обществен телефон на оня свят. Със сигурност това щеше да се окаже или грешка, или някой агресивен търговец, чиято пробивност щеше да го накара да избърбори агитацията си дори на телефонния секретар, който записваше тези обаждания.

Когато Мин дю Лак, духовният наставник на Лицето, беше обяснил нуждата от линия 24, проницателността на Итън го бе накарала да осъзнае, че Мин не би изтърпял дори намек за несъгласие и би се отнесъл враждебно към всякакви думи на съмнение. Той бе успял да запази сериозен вид и тържествен тон.

Само госпожа Макбий от домашния персонал и само Мин дю Лак от сътрудниците на Манхайм се ползваха с достатъчно влияние да накарат великия господар да уволни Итън. Той знаеше много добре пред кого как да се държи.

Телефонни обаждания от мъртвите.

На всекиго се е случвало да отговори на телефонно позвъняване и да последва тишина, след което да повтори Ало, допускайки че нещо е разсеяло събеседника от другата страна или че има проблеми с връзката. Когато след третото Ало мълчанието продължава, ние затваряме телефона с убеждението, че обаждането е било или грешка, или номер, или резултат от преплитане на линиите.

Някои хора, сред които беше и Лицето, вярват, че част от тези обаждания идват от починали приятели или близки, които се опитват да се свържат с нас от отвъдния свят. Поради някаква причина според тази теория мъртвите могат да накарат телефона ти да позвъни, но не могат толкова лесно да прехвърлят гласовете си през бездната между живота и смъртта; затова и не се чува друго освен мълчание или особено пращене, или в редки случаи прошепнати части от думи, сякаш идващи от голямо разстояние.