Маскарад

— А вие видяхте ли нещо? — попита Салзела.

— Видях огромна твар с грамадни плющящи криле и зейнали дупки вместо очи!!! — осведоми го Кристина.

— Опасявам се, че само зърнах нещо бяло под тавана — промълви Агнес. — Съжалявам.

Тя се изчерви, защото й се стори, че не е помогнала с нищо. Пердита би трябвало да види загадъчна фигура, загърната в наметало, или поне нещо…

интересно…

Салзела й се усмихна.

— Тоест виждаш само онова, което го има пред очите ти, така ли? Скъпа, вече ми е ясно, че за пръв път навлизаш в света на операта. Но си позволявам да споделя, че ми е много приятно тук да се появи и здравомислещ човек…

— О, не! — разнесе се вопъл.

— Призрака!!! — автоматично изпищя и Кристина.

— Ъ-ъ… не, това е младежът зад органа — поправи я Агнес. — Съжалявам.

— И здравомислеща, и наблюдателна — похвали я Салзела. — А ти, Кристина, ще се впишеш бързо в живота тук, както виждам. Какво те мъчи, Андре?

Светлокос млад мъж надникна иззад тръбите на органа.

— Господин Салзела, някой е тръгнал да троши всичко наред — съобщи печално. — Пълна съсипия. Убеден съм, че и един верен тон не бих могъл да извлека от органа. А той е безценен

…

Салзела въздъхна.

— Ясно, ще уведомя господин Ведър. Благодаря на всички.

Кимна мрачно на Андре и се махна от сцената.

— Не е редно да постъпваш тъй с хората — подхвърли Леля Ог някак нехайно, когато каретата набра скорост.

Тя огледа с широка приветлива усмивка доста разтърсените обитатели на пътническия салон.

— Добрутро — рече им и се захвана да рови в торбата си. — Аз съм Гита Ог, имам петнайсет деца, туй е мойта приятелка Есме Вихронрав, отиваме в Анкх-Морпорк, а някой иска ли сандвич с варено яйце? Приготвих повечко, за всички ще има. Е, котаракът е спал върху тях, ама нищичко им няма, вижте — само да натиснете филийките и се изправят. Не щете ли? Вие си знаете. Я да видим още какво имаме… А, някой носи ли си отварачка за бира?

Мъж в единия ъгъл потвърди с кимане, че може и да разполага с тази принадлежност.

— Чудесно — одобри Леля Ог. — А някой има ли в какво да сипем бирата?

Друг мъж кимна с надежда.

— Браво — похвали го Леля. — Сега да видим кой си носи и бира.

Баба се възползва, че поне в момента не е център на вниманието, защото всички ужасени очи се бяха вторачили в Леля Ог и нейната торба. Зае се да разгледа другите пътници.

Бързата карета минаваше през Овнерог и шаренията от дребни държавици след планините. Щом пътят от Ланкър струваше четиридесет долара, значи тези хора бяха платили доста повече. Кой пилее пари, с които други изкарват по два месеца, за да пътува бързо и неудобно?

Кльощавият, който се бе вкопчил в чантата си, вероятно беше шпионин, реши Баба. Дебелакът, предложил чашата си, май продаваше някакви неща. Лицето му имаше неприятния цвят на редовното пиене и нередовното хранене.

Тези двамата се бяха притиснали неловко на седалката, защото остатъка й заемаше мъжага с размерите на магьосник. Изглежда спирането на каретата не го бе събудило. Носна кърпа закриваше лицето му. Хъркаше равномерно като гейзер и като го погледне, човек би предположил, че може би се тревожи само от склонността на дребни предмети да попадат в орбита около устата му.

Леля Ог продължаваше да рови унесено в торбата си и както ставаше в подобни случаи, устата й се свърза с очите, без мозъкът да се намесва.

Досега почти винаги бе пътувала на метлата си. Дългото пътешествие по земя се оказа ново преживяване за нея, затова се бе погрижила да е подготвена.

— … тъй… книжка с главоблъсканици за дълги пътувания… възглавничка… пудра за крака… капанче за комари… разговорник… кесийка за драйфане… олеле…

Публиката, колкото и да е невероятно, успя да се отдалечи още малко от Леля по време на монолога й. Очакваше продължението с уплаха и любопитство.

— Какво има сега? — обади се Баба.

— Как мислиш, често ли спира тая карета?

— Мъчи ли те нещо?

— Трябваше да се облекча, преди да потеглим. Извинявам се. От друсането е. Някой да знае има ли клозет в туй чудо? — попита тя бодро.

— Ъ-ъ… — започна вероятният шпионин — … ние обикновено чакаме до следващата спирка или…

Млъкна навреме. Щеше да добави „отваряме прозореца“ — една от мъжествените алтернативи по неравните селски пътища. Спря го страшното подозрение, че тази ужасна старица би могла сериозно да обмисли идеята.

— Малко по-нататък е Охлюън — напомни Баба, която искаше да подремне. — Просто почакай.

— Тази карета не спира в Охлюън — услужливо напомни шпионинът.

Баба Вихронрав вдигна глава.

— Досега не спираше, де — добави той.

Господин Ведър седеше в кабинета си и се стараеше да открие някакъв смисъл в счетоводството на Операта.

Липсваше какъвто и да е смисъл. Струваше му се, че не по-зле от всеки друг би могъл да разгадае числата в един баланс, но тези хартийки имаха същото отношение към счетоводството, каквото и мръсотията към часовниковите механизми.