Маскарад

— Тук ми харесва — заяви птицата.

— ТОВА НЯМА НИЩО ОБЩО С ВЪПРОСА.

— Известно ли ти е, че мога да счупя ръката на човек с един удар на крилото си?

— КАКВО ЩЕ КАЖЕШ АЗ ДА ЗАПОЧНА НЯКОЯ ПЕСЕН? НАПРИМЕР „ЗАЛИВ ПОД ЛУНАТА“?

— Такива мелодийки си тананикат бръснарите! Аз съм лебед, ако не си забравил!

— ТОГАВА „МАЛКАТА КАФЯВА КАНА“? — Смърт се прокашля. — „ХА-ХА-ХА, ХИ-ХИ-ХИ МАЛКАТА…“

— И това ми било песен?! — Лебедът изсъска гневно и пристъпи от единия си ципест крак на другия. — Хич не те знам кой си, господинчо, ама ние имаме по-изтънчен вкус за музика.

— НИМА? БИ ЛИ ПОЯСНИЛ С ПРИМЕР?

— Няма да стане!

— ПО ДЯВОЛИТЕ…

— Мислеше си, че ме изпързаля, а? — присмя се лебедът. — Че ме мина с хитър номер? Че най-баламски ще ти изпея два-три такта от „Песента на амбулантния търговец“ в Lohenshaak?

— ТАЗИ НЕ Я ЗНАМ.

Лебедът мъчително си пое дъх.

— Ами тя започва така: „Schneide meinen eigenen Hals…“

— МНОГО ТИ БЛАГОДАРЯ — изрече Смърт и замахна с косата.

— Мамка му!

Миг по-късно лебедът излезе от тялото си и размаха своите донякъде прозрачни криле.

— И сега какво?

— ОТ ТЕБ ЗАВИСИ. ВИНАГИ ЗАВИСИ ОТ ТЕБ.

Господин Ведър седеше на скърцащото кожено кресло със затворени очи, докато Салзела не млъкна.

— Така… — промълви накрая Ведър. — Я да видим правилно ли те разбрах. Значи си го имаме този Призрак. Щом някой загуби чук, станало е заради Призрака. Щом някой изпее и една нота фалшиво, пак е заради Призрака. Но освен това

когато някой си намери нещо, също е заради Призрака. И щом някой се представи блестящо, значи е заради Призрака. Той някак си е част от сградата досущ като плъховете. Нерядко се случва някой да го зърне, но не задълго, защото се мярка и изчезва подобно на… ами на призрак. И както се оказва, позволяваме му да седи безплатно в Осма ложа на всяка премиера. И ти твърдиш, че хората го харесват?!

— „Харесване“ не е най-подходящата дума — уточни Салзела. — По-правилно е да кажем, че… е, това си е най-обикновено суеверие, разбира се, но те смятат, че им носи късмет. Поне доскоро

смятаха.

„А ти изобщо не можеш да си го втълпиш, невежо дребнаво сиренарче — добави Салзела мислено. — Сиренето си е сирене. Млякото си се вкисва съвсем естествено. Не си принуден да го постигаш, като караш няколкостотин човека да си опъват нервите до скъсване…“

— Късмет, значи — безизразно повтори Ведър.

— Късметът е много важен — увери го Салзела с глас, в който измъченото търпение подскачаше като ледени кубчета. — Допускам, че в предишния ви бизнес темпераментът не е бил особено важен…

— Да, повече разчитахме на сирището — потвърди Ведър.

Салзела въздъхна.

— Както и да е, но трупата смята, че Призрака носи… късмет. Преди пращаше на някои хора кратки насърчителни бележки. И след по-сполучливо изпълнение водещото сопрано намираше в гримьорната си кутия шоколадови бонбони или нещо подобно. И незнайно защо — букет от мъртви цветя.

— Мъртви цветя ли?

— Ами дори не бяха цветя, ако сме съвсем точни. Само букет от сухи стъбла на рози, но без цветовете. Беше нещо като отличителен знак на Призрака. И това се смята за добра поличба.

— Значи мъртвите цветя носят късмет?

— Вероятно. Но няма съмнение, че на сцената живите цветя означават ужасен провал. Някои певци дори не позволяват да ги има и в гримьорните им. Затова… бихме могли да кажем, че мъртвите цветя са безопасни. Странно, но е така. И хората не се тревожеха, защото вярваха, че Призрака е на тяхна страна. Е, допреди половин година…

Господин Ведър отново стисна клепачи.

— Разкажи ми.

— Имаше… злополуки.

— Какви?

— Ами от онези злополуки, които предпочитате да наричате… злополуки.

Очите на Ведър си останаха затворени.

— Както… Редж Пленти и Фред Чизуел работеха през нощта при казаните за подсирване и после се разбра, че Редж си уреждал срещички с жената на Фред… — Ведър преглътна на сухо. — Фред каза, че Редж някак се подхлъзнал и цопнал…

— Не познавам споменатите господа, но… да, говоря за подобни злополуки. Именно.

Ведър въздъхна.

— Впрочем не сме правили по-добра партида „Селско орехово“ от онази…

— Да ви опиша ли нашите злополуки?

— Сигурен съм, че бездруго ще го сториш.

— Една от шивачките се приши към стената. Един от заместниците на театърмайстора беше намерен прободен с меч от реквизита. Не бихте искали и да чуете какво сполетя мъжа, който отваряше сценичния люк. Пък и цялото олово от покрива изчезна загадъчно, но лично аз не съм склонен да приписвам това произшествие на Призрака.

— Значи всички… наричат това… злополуки?

— И вие искахте да си продадете сиренето, нали? Трудно ми е да си представя нещо по-потискащо за трупата от новината, че мъртъвци падат като мухи от тавана. — Салзела извади плик от джоба си и го остави на масата. — Призрака обича да оставя малки послания. Имаше едно и до органа. Един от художниците по декорите зърнал Призрака и… замалко не претърпял злополука.

Ведър подуши плика. Вонеше на терпентин.

Вътре намери лист със знака на Операта. Равните, почти калиграфски изписани редове гласяха: