Маскарад

Ахахахахаха! Ахахахаха! Аахахаха! Треперете!!!!!

Искрено ваш, Призрака на операта

— Що за тип — търпеливо продължи Салзела — би седнал да изпише с букви маниакалния кикот? А забелязахте ли всички тези възклицателни знаци? Пет са, нали? Сигурен признак за човек, който носи гащите си на главата. Операта причинява и това на хората. Нека поне претърсим сградата. Подземията се точат сякаш в безкрая, там ще имам нужда от лодка…

— 

Лодка ли? В подземията

?

— О-о… Значи не са ви казали и докъде продължават подземията?

Ведър го озари със сияйната напрегната усмивка на човек, която също доближава до поне три възклицателни знака наведнъж.

— Не, нищичко не споменаха за подземията. Защото бяха твърде заети да не ми обяснят как някой изтребва оперната трупа. Изобщо не помня някой да е казвал: „Впрочем тук умират доста хора и между другото от мазето се просмуква влага…“

— Там е направо наводнено.

— О, чудесно!!! — зарадва се Ведър. — С какво? С потоци от кръв ли?

— Не сте ли слизал да надникнете?

— Казаха ми, че в подземията всичко било наред!

— И вие им повярвахте?

— Е, шампанското се лееше в изобилие…

Салзела въздъхна и Ведър като че се засегна.

— Впрочем аз се гордея, че разпознавам човешките характери. Погледни някого в очите и му стисни здраво десницата — това стига, за да научиш всичко важно за него.

— Да, разбира се — промърмори Салзела.

— Ох, ще се пръсна!… Сеньор Енрико Базилика ще пристигне тук вдругиден. Мислиш ли, че нещо би могло да го сполети?

— Едва ли ще пострада много. Прерязано гърло, нищо повече.

— Какво?! Наистина ли си убеден в това?

— Откъде да знам всъщност?

— Е, що да сторя според теб? Да затворя Операта ли? Доколкото виждам, бездруго от нея не се печелят пари! Защо никой не е съобщил на Стражата?

— Щеше да стане по-зле — възрази Салзела. — Навсякъде да се тътрят грамадни тролове в ръждиви ризници, да се пречкат на всекиго и да задават тъпи въпроси… Щяха да ни закрият.

Ведър преглътна и смотолеви:

— О, не можем да допуснем това. Не може да… изнервят всички тук.

Салзела като че се поуспокои.

— Да ни изнервят ли? Господин Ведър, ние сме в опера.

Всички са изнервени във всеки

момент. Да сте чувал някога за кривата на катастрофите?

Рядко Ведър напрегна интелекта си до краен предел.

— Ами знам, че има един ужасен завой по пътя към…

— Кривата на катастрофите, господин Ведър, е начинът на живот във всяка опера. Представленията се случват, защото огромен брой дреболии изумително не успяват да ги провалят. Справяме се благодарение на омраза, любов и изопнати нерви. И то през цялото време. Това не е сирене, а опера. Ако сте искал мирно занимание, господин Ведър, не биваше да купувате Операта. Трябваше да се захванете с нещо по-безопасно. Например да поправяте зъбите на алигатори.

Леля Ог се отегчаваше лесно, но и не се затрудняваше да си намира развлечения.

— Няма спор — призна тя, — и тъй е интересно да се пътува. Човек може да разгледа разни нови места.

— Да — потвърди Баба. — На всеки десет километра, струва ми се.

— Хич не знам какво ме прихвана.

— Като гледам, конете все едно са се влачили ходом през цялото време.

Вече бяха останали сами в салона, компания им правеше само огромният хъркащ мъж. Другите двама се присъединиха към пътниците на покрива.

Причината се криеше в Грибо. С безпогрешния си котешки усет за хората, които никак не обичат котки, той скочи тежко в скута им и ги подложи на изтезанието „О, младият господар се завърна в плантацията!“. Принуди ги да търпят покорно, после се настани за сладък сън. Ноктите му не стискаха достатъчно силно, за да пуснат кръв, но намекваха, че и това ще стане, ако някой посмее да мръдне или дори да вдиша. Щом се увери, че двамата са се примирили с положението, той се разсмърдя.

Никой не знаеше на какво се дължи вонята. Не можеше да се установи конкретен източник в тялото на котарака. Само че след петминутна дрямка въздухът около Грибо неизменно добиваше тягостната миризма на ферментирал килим.

Сега прилагаше номерата си на мъжагата. И нищо не постигаше. Най-сетне Грибо се сблъска с непукизъм, който спокойно се мереше с неговия. Пък и от неспирното друсане започваше да му призлява.

Хъркането още повече тресеше салона.

— На тоя да не му се изпречиш, като тръгне да напира към трапезата — отбеляза Леля Ог.

Баба гледаше през прозореца. Поне лицето й беше обърнато натам, но очите й сякаш се бяха фокусирали в безкрая.

— Гита?

— Кажи, Есме.

— Имаш ли нещо против да ти задам един въпрос?

— Обикновено не почваш толкоз отдалече.

— Не се ли умърлушваш, че хората хич не мислят както трябва?

„Охо-о!… — възкликна безмълвно Леля. — Май тъкмо навреме я измъкнах да се поразкара из света. Добре, че се захванах с книжнина.“

— Как тъй? — престори се, че не разбира.

— Ами щото много се разсейват.

— Есме, аз не съм умувала много-много над туй.

— Ами… да речем, Гита Ог, че къщата ти се е подпалила. Кое нещо ще докопаш първо, за да го измъкнеш навън?

Леля си прехапа устните замислено.