Маскарад

Идеята за слугинството не й беше съвсем чужда. Като момиче прислужваше в Ланкърския замък. Тогавашният крал се отличаваше със склонността да натрапва и желанията, и телесата си. Младата Гита Ог вече бе загубила невинността си11

, но се придържаше към строги възгледи относно противните досадници. И когато кралят се опита да й скочи веднъж в кухнята, тя — поне от формална гледна точка — извърши държавна измяна, като докопа голям овчи бут и замахна с все сила. Така престана да прислужва в замъка, а кралят задълго загуби възможността да задоволява желанията си.

Краткият опит като прислужничка вдълба в съзнанието й някои убеждения, на които липсваше яснота, за да са политически, затова пък несъмнено подобаваха на Леля Ог. Успя да забележи, че госпожа Плиндж не е имала възможност да преяжда, нито да си отспива на воля. Ръцете й бяха слаби и зачервени. Леля не скъпеше време да се вглежда във всички като госпожа Плиндж.

Дали портвайнът се съчетаваше добре с шери? Какво пречи да опита…

Всички звънчета вдигаха оглушителен шум. Може би наближаваше антрактът.

Тя старателно махна капачката на буркан с мариновани лукчета и замислено схруска няколко.

И други хора подаваха глави в коридора и ядосано настояваха да бъдат обслужени. Леля взе две особено големи бутилки шампанско. Разтръска ги, без да се щади, пъхна ги под мишниците си, като затисна тапите с палци, и излезе в коридора.

Според нейното отношение към живота трябваше да прави онова, което й се струва най-уместно в момента, и то с много хъс. Тази стратегия не я беше подвела нито веднъж досега.

Завесата се спусна. А публиката още ръкопляскаше изправена.

— Сега какво ще стане? — прошепна Агнес на съседния циганин.

Той смъкна кърпата от главата си.

— Скъпа, обикновено отскачаме да… О, не, по дяволите, викат ни на бис!

Завесата се вдигна отново. Светлините озариха Кристина, която се покланяше, махаше с ръчичка и искреше.

Циганинът от хора сръга Агнес в ребрата.

— Виж я госпожа Тимпани. По-вкисната не може и да бъде.

Агнес се взря в примадоната.

— Тя се усмихва.

— Понякога и тигърът се хили, скъпа.

Завесата пак се спусна с решимост, която подсказваше, че театърмайсторът се кани да смени декорите и ще се развика на всекиго, дръзнал да докосне въжетата.

Агнес избяга от сцената с останалите. През следващото действие нямаше какво толкова да прави. Преди представлението се бе постарала да наизусти либретото. Други хористи обаче се помъчиха да я разубедят с довода, че може или да пее, или да вникне в смисъла на случките, но не и двете едновременно.

Агнес обаче си беше съзнателна.

— … а Пекадильо (тенор), синът на дук Талиатела (бас), тайно се е предрешил като свинар, за да ухажва Куизела, без да подозира, че доктор Буфола (баритон) е продал еликсира на слугата Луди, като не е знаел, че той всъщност е девойката Йодина (сопрано), преоблечена като момче, защото граф Арто (баритон) твърди…

Един от помощниците на театърмайстора я избута да не му пречи и махна някому зад кулисите.

— Рон, разкарай селския пейзаж.

Наоколо прозвучаха няколко изсвирвания, на които други отговориха отгоре.

Фонът в дъното на сцената се вдигна, а от мрака под тавана започнаха да се спускат противотежестите — торби с пясък.

— … тогава Арто разкрива, че… ъ-ъ… Зибелина трябва да се омъжи за Фидели… не, исках да кажа Фиаби, но още не е научил, че… ъ-ъ… семейното богатство…

Торбите се спуснаха. Поне от едната страна на сцената. От другата непосилното начинание на Агнес беше прекъснато от писъци. Тя се озърна и видя обърнатите надолу, не особено привлекателни в смъртта черти на покойния доктор Подкоп.

Леля се шмугна в удобно изпречилата й се врата, затвори я и се облегна на нея. След няколко секунди тропотът на бягащи крака отмина.

Е, това вече беше голям кикот.

Свали дантеленото боне и престилката, а понеже си беше честна по душа, напъха ги в един от джобовете си, за да ги върне по-късно на госпожа Плиндж. После извади нещо плоско, черно и кръгло. Прасна го в ръката си. Върхът изскочи. Пооправи официалната си шапка, която пак изглеждаше почти като нова.

Огледа се. Явната липса на осветление и килими по пода заедно с несъмненото натрупване на прах подсказваха, че публиката не би трябвало да вижда тази част от сградата.

По дяволите… Май се налагаше да намери друга врата. Разбира се, това означаваше да изостави Грибо, където и да беше той в момента, но котаракът все някога щеше да се появи. Винаги изникваше, щом поискаше да бъде нахранен.

Някакви стъпала водеха надолу. Стигна по тях до малко по-ярко осветен коридор и повървя по него. Миг по-късно започна да се води по писъците.

Озова се зад сцената сред струпаните декори.

Никой не се подразни от появата й. В такъв момент една нисичка и очевидно дружелюбна стара дама не би станала повод за заяждане.

Някои хора търчаха напред-назад и викаха. По-слабонервните стояха на едно място и пищяха. Едра жена се бе проснала на два събрани стола, изпаднала в истерия, а неколцина зарязали декорите сценични работници й вееха с партитура.