Маскарад

— А… извинете — обади се пак човекът зад гишето, когато Леля Ог се обърна, — но какво е това на раменете ви?

— Туй е… кожена яка.

— Отново моля за извинение, обаче току-що я видях да помръдва опашка.

— Вярно е. Аз предпочитам красота без жестокост към животните.

Агнес долови, че нещо става зад сцената. Замалко се събираха мъже на групички, после отново се пръскаха по тайнствените си задачи.

А в залата оркестърът вече настройваше инструментите си. Хорът се нижеше на сцената, за да изобрази „оживен пазар“, на който разни жонгльори, цигани, гълтачи на саби и пъстро облечени безделници изобщо няма да се изненадат, когато привидно пияният баритон се заклатушка отпред, за да изпее цяла история на случайно минаващия оттам тенор.

Тя видя, че Ведър и Салзела разпалено спорят с театърмайстора.

— Как е възможно да претърсим цялата сграда? Това място е същински лабиринт!

— Може просто да се е залутал някъде…

— Сляп е като прилеп денем без очилата си.

— Но няма как да сме уверени

, че го е сполетяло нещо лошо.

— Нима? Не споменахте това, когато отваряхме калъфа на контрабаса. Бяхте сигурен, че ще го намерим вътре. Признайте си.

— Аз… не очаквах да видя само изпотрошен контрабас. Така си е. Но в онзи момент не бях съвсем на себе си.

Един гълтач на саби побутна с лакът Агнес.

— Какво искате?

— Скъпа, вдигат завесата след минута — подсети я той, мажейки сабята си с горчица.

— Нещо да не се е случило с доктор Подкоп?

— Нямам представа, скъпа. Случайно да носиш сол?

— Извинявам се. Извинявам се. Съжалявам. Извинявам се. Туй вашият крак ли беше? Извинявам се…

Оставяйки след себе си ядосани и настъпени зрители, вещиците се промъкнаха до местата си.

Баба си настани лактите удобно и понеже в някои случаи беше търпелива колкото хлапе на четири години, попита:

— И какво става сега?

Оскъдните знания на Леля за операта не й се притекоха на помощ и тя се обърна към седящата от другата й страна дама.

— Извинявам се, може ли да взема замалко програмата ви? Благодарско. Извинявам се, може ли да взема и очилата? Много сте мила. — Прекара около минута във вглъбени проучвания. — Туй е увертюрата. Нещо като мостра за случките, дето предстоят. Има и кратко разказче. „Ла Тривиата“, значи… — Устните й зашаваха, докато четеше. Понякога се мръщеше. — Ами то било простичко за разбиране. Доста хора са влюбени едни в други, често някой се преоблича, настава голяма бъркотия, има и нахален слуга, никой не знае кой е насреща му, двама-трима престарели херцози се побъркват, пее хор от цигани и тъй нататък. Опера, какво да я правиш. Може някой да се окаже нечий отдавна загубен син или дъщеря, или съпруга, или нещо подобно.

— Шът! — скара им се някой отзад.

— Що ли не си донесохме нещо за ядене… — промърмори Баба.

— Май си нося ментолки в джобче на чорапа.

— Шът!

— Бих искала да си взема лорнета, моля.

— Ето ви ги тия очила, госпожо. Не са много свестни, а?

Някой потупа Леля по рамото.

— Мадам, вашата кожена яка яде моите шоколадови бонбони!

Друг потупа Баба

по рамото.

— Мадам, бъдете така добра да си свалите шапката.

Леля Ог се задави с ментолка.

А Баба Вихронрав се обърна към червендалестия господин, седнал зад нея.

— Знаете какво означава някоя жена да носи островърха шапка, нали?

— Да, мадам. Означава, че нищо не виждам заради нея.

Баба се вторачи в него. После изненада Леля, като си свали шапката.

— Искрено моля да ми простите. Виждам, че неволно се показах неучтива. Надявам се да ме извините.

Пак се взря в сцената, а Леля отново си позволи да диша.

— Есме, ти добре ли си?

— По-добре не съм била през живота си.

Баба Вихронрав оглеждаше залата, без да се заслушва в звуците наоколо.

— Уверявам ви, мадам, че вашата кожена яка наистина изяжда моите шоколадови бонбони. Вече се захвана с втория ред!

— Олеле… Я му покажете картинката, дето е отвътре на капака, бива ли? Щото той тършува само за ония с ядките, а пък вие лесно ще избършете лигите му от останалите.

— Имате ли нещо против да млъкнете?

— Нямам нищо против, ама врявата е заради тоя мъж и шоколадовите му бонбони…

„Голяма зала — мислеше си Баба. — Грамадна зала без прозорци…“

Вторачи се в полилея. Въжето продължаваше през отвор в тавана.

Погледът й се плъзна по ложите. Всички гъмжаха от зрители. Но завесите на една бяха почти събрани, като че някой вътре искаше да гледа, без да го виждат.

Накрая отдели внимание и на партера. Публиката се състоеше почти само от хора. Тук-там се набиваше на очи едрото туловище на трол, въпреки че тролското подобие на опера обикновено се точеше година-две. Лъщяха и малко джуджешки шлемове, макар че притежателите им рядко се интересуваха от представления, в които не участват джуджета. Долу май имаше изобилие от пера, тук-там искряха бижута. Този сезон раменете бяха голи. Личеше колко грижи са отделени за външността. Публиката идваше да се покаже, не да гледа.

Тя затвори очи.

Ето какво означаваше да си вещица. Не да прилагаш главознание на тъпи старци, да забъркваш отвари, да се перчиш или да разпознаваш билките.

А да отвориш съзнанието си за света и внимателно да провериш какво има в него.