Маскарад

Забрави какво долавят ушите й и шумът на залата се превърна в далечно жужене.

Тоест в далечно жужене, прорязвано от гласа на Леля Ог.

— Тука са написали, че госпожа Тимпани, която пее в ролята на Куизела, била истинска оперна дива — дуднеше тя. — Че каква друга да е, щом се занимава с таквиз дивотии на сцената?

Баба кимна, без да отваря очи.

Стискаше клепачи и след началото на представлението. Леля знаеше добре кога да остави на мира приятелката си и се постара да си мълчи, но въпреки всичко се почувства длъжна да продължи с коментара на текущите събития.

И по едно време ахна:

— Ето ти я Агнес! Ей, оная там е Агнес!

— Стига си махала, ами си седни на стола — промърмори Баба, като се мъчеше да задържи своя сън наяве.

Леля едва не се провеси от парапета.

— Облечена е като циганка. А сега някакво момиче излезе отпред да пее… — надникна в присвоената програма — … прочутата ария „Отпътуване“, както са написали. Ей на туй му викам аз хубав глас…

— Само че слушаш как пее Агнес — прекъсна я Баба.

— Не, бе, трябва да е онуй момиче Кристина.

— Я затвори очи, изкуфяла дъртофелнице, и ми кажи дали не пее Агнес.

Леля Ог послушно затвори очи за миг, после се облещи.

— Вярно, Агнес пее!

— Да.

— Да, да, ама момичето с блестящата усмивка точно пред нея отваря уста!

— Да.

Леля се почеса по темето.

— Есме, тука има нещо сбъркано. Хич не ми харесва разни хора да крадат гласа на Агнес.

Баба още не отваряше очи.

— Кажи ми дали завесите в оная ложа отдясно са отворени.

— Есме, ей сега ги видях да потрепват.

— Аха…

Баба пак се отпусна. Сякаш потъна в седалката, а арията я заля и още повече отвори съзнанието й.

Ръбове, стени, врати…

Щом някакво пространство бъде закрито отвсякъде, то се превръща в отделна Вселена. И някои неща остават в нея като уловени в капан.

Музиката минаваше през главата й и носеше разни нишки от събития, отгласи от някогашни писъци…

Тя потъна още по-надолу под равнището на ума, в самата тъма отвъд осветения от пламъци кръг.

Там имаше ужас. Дебнеше наоколо като грамаден черен звяр. Спотайваше се във всеки ъгъл. Просмукваше се в камъните. Стара плашливост се криеше в сенките. Един от най-древните страхове, който веднага след изправянето на човека на два крака го бе повалил отново на колене. Страхът от преходността, от увереността, че всичко е временно, а прекрасният глас или чудесната фигура са нещо, чиято благодат не можеш да владееш, нито да забавиш изчезването му. Баба не търсеше точно това, но поне откри морето, в чиито вълни то се рееше.

Проникна още по-дълбоко.

И го намери, ревящо в мрачната душа на зданието подобно на придънно студено течение.

Когато го доближи, вече забелязваше, че не е едно нещо, а две, усукани и сплетени. Пресегна се…

Измама. Лъжа. Коварство. Убийство.

— Не!

Тя примига.

Всички се бяха обърнали да я зяпат.

Леля я дърпаше за дрехите.

— Есме, седни, де!

Баба се пулеше. Полилеят висеше кротко над претъпкания партер.

— Пребиват го до смърт!

— Есме, какво има?

— И после го хвърлят в реката!

— Есме!

— 

Шът!

— Мадам, бихте ли седнала незабавно!

— Вече изяде и вафличките с нуга халва!

Баба си грабна шапката и притича с хълбока напред като рак към края на реда, смазвайки по пътя някои от най-изисканите обувки в Анкх-Морпорк с тежките си ланкърски ботуши.

Леля се поколеба дали да хукне след нея. Пеенето много й хареса и искаше да ръкопляска. Но участието на нейните две ръце не беше задължително. Щом последният звук заглъхна, публиката направо избухна.

Леля Ог впи поглед в сцената, забеляза нещо и се подсмихна.

— Тъй ли било?…

— Гита!

— Идвам, Есме — въздъхна Леля. — Извинявам се. Извинявам се. Съжалявам. Извинявам се…

Баба Вихронрав вече стоеше в коридора, изобилстващ от червен плюш, и подпираше чело до стената.

— Лоша работа, Гита — замърмори тя. — Всичко е разкривено. Хич не съм сигурна дали ще мога да го наглася правилно. Горкото… — Изправи се изведнъж. — Гита, я ме погледни!

Леля покорно се опули. И трепна леко, когато частичка от съзнанието на Баба се промъкна в очите й.

Баба си нахлупи шапката, прибра непослушните сиви кичури и я закрепи на кока си с осемте игли, мръщейки се съсредоточено като наемник, заел се да проверява оръжията си.

— Добре… — процеди накрая.

Леля Ог си отдъхна.

— Есме, не че придирям, ама ми се ще понявгаш да надзърташ в огледало…

— Загуба на време — отсече Баба.

Готова за бой, тя закрачи по коридора.

— Много ми олекна, че не побесня, когато оня мъж се заяде заради шапката ти — сподели подтичващата Леля Ог.

— Нямаше смисъл. Той ще умре утре.

— Ох… От какво?

— Май ще го прегази каруца.

— А ти защо не му каза?

— Може и да бъркам.

Баба затрополи надолу по стъпалата.

— Къде отиваме?

— Искам да видя кой се крие зад ония завеси.

Овациите — далечни, но въпреки това гръмовни — отекваха силно и тук.

— Хората много харесаха гласа на Агнес — подхвърли Леля.

— Тъй си е. Дано стигнем навреме.

— Ох, че гадост!

— Какво стана?

— Оставих Грибо горе!

— Е, харесва му да среща нови познати. Брей, туй място било същински

лабиринт

…

Баба излезе в извит коридор, доста по-богат на плюш от предишния. Тук имаше няколко врати.

— Аха. Я да видим…