Маскарад

Възрастната жена пребледня. Баба Вихронрав можеше да гаднее безмерно, но пък за нея това винаги се подразбираше. А Леля Ог да те притисне в ъгъла беше все едно да те ухапе голямо дружелюбно куче — неочакваното въздействаше далеч по-зле.

— Дръзвам да се досетя, госпожо Плиндж, че си искала да си поприказваш веднага с някого — тихо заговори Леля. — Някой, дето може и да се стресне, като завари ложата си заета, да речем. И май ще налучкам името на тоя някой. Виж сега, ако…

Ръката на госпожа Плиндж се вдигна, стиснала гърлото на бутилка шампанско, после се спусна рязко, опитвайки се да изпрати кораба „Леля Ог“ в дълго плаване по моретата на безсъзнанието. Бутилката отскочи.

Миг по-късно жената се промуши покрай Леля и затича със ситни крачки, а лакираните й черни обувчици проблясваха.

Леля се хвана за преградата и се олюля, докато угаснат сините и алените фойерверки зад клепачите й. Но в родословието на Ог се срещаха и джуджета, което означаваше череп, годен за прокопаване на тунели.

Тя се облещи замаяно към бутилката и занарежда:

— Годината на Оскърбената коза… Брей, добра реколта…

После умът й надделя.

Ухили се и препусна в галоп след отдалечаващата се дребна фигура. На мястото на госпожа Плиндж би сторила същото, но много по-грубо.

Агнес чакаше с останалите да се вдигне завесата. Участваше в тълпа от петдесетина граждани, които щяха да слушат как Енрико Базилика пее за успехите си като майстор на преобразяването. Жизненоважно беше, макар че щяха да чуят целия му замисъл и дори да му припяват, после мигновено да загубят спомените си, за да се изненадват при всяко сваляне на маската.

Незнайно защо, без никой да изтърве дори думичка по въпроса, мнозина в хора се бяха сдобили с широкополи шапки. Останалите се възползваха от всеки повод да поглеждат нагоре.

Пред завесата хер Трубелмахер замахна с диригентската палка и зазвуча увертюрата.

Енрико досдъвка пилешката кълка и остави кокалчето на чинията. Кимна и чакащият сценичен работник вихрено я отнесе от сцената.

Операта започна.

Госпожа Плиндж спря в подножието на централната стълба и се облегна задъхана на парапета.

Операта бе започнала. Нямаше други наоколо. И не се чуваха стъпки на бягащ човек.

Изправи се и понечи да вдиша.

— Ехо-о-о, госпожо Плиндж!

Леля Ог, размахала бутилката шампанско като боздуган, набра скорост, преди да стигне до първия завой на парапета, но се наведе като истински професионален състезател и запази равновесие при навлизането в правия участък. Наклони се отново за следващия завой…

… и се устреми право надолу към голяма позлатена статуя. Закон в направата на всички парапети, по които си струва да се пързаляш, е наличието на гадна изненада долу. Леля Ог обаче се справи великолепно с предизвикателството. Метна крак върху парапета и се отблъсна, оставяйки улеи в мрамора с налчетата на подметката си. Закова пети точно пред другата жена.

Госпожа Плиндж беше вдигната и отнесена в сенките зад съседната статуя.

— Хич не се мъчи да ми избягаш — прошепна Леля, затиснала решително устата й с длан. — За тебе е по-добре да си седиш тихичко тука. И не си мисли, че съм мила жена. Щото съм мила само като застана да се меря с Баба Вихронрав, ама туй можеш да го речеш за всекиго…

— Ммм!

Стиснала едната ръка на госпожа Плиндж и запушила устата й, Леля надникна иззад статуята. Чуваше приглушеното пеене откъм залата.

Нищо друго не се случваше. След малко започна да се тревожи. Може пък той да се е уплашил. Или госпожа Плиндж му е оставила някакъв знак. Или е решил, че напоследък светът е станал твърде опасно място за разни Призраци, макар че Леля се съмняваше да му хрумне такава мисъл…

Както потръгнаха нещата, първото действие щеше да свърши преди…

Някъде се отвори врата. Дългуреста фигура с вечерен костюм и нелепа барета прекоси фоайето и се качи по стълбата. На горната площадка свърна към ложите и се скри от погледите им.

— Виж сега — подхвана Леля, опитвайки се да пораздвижи схванатите си мускули, — Баба си пада малко простовата…

— Ммм?

— … затуй според нея е най-очевидно, нали се сещаш, Призрака да влиза и излиза от ложата през вратата. Тя си мисли, че ако не може да се намери таен вход, значи хич го няма. А от такъв таен вход по-добър — здраве му кажи, щото тъй никой досадник не може да го открие. Вие тука много сте хлътнали в операта, ясно? Сврели сте се в тая сграда, слушате смахнати истории, в които нищичко смислено няма, и главите ви май се повреждат. Хората не намират таен вход и си викат: „Леле, колко майсторски е скрит.“ А пък нормалният човек, значи аз и Есме, ще си рече: „Може пък да няма никакъв.“ А най-сигурният начин за Призрака да обикаля тука и да не го виждат е, като го виждат всички, а не го забелязват. Особено ако си носи ключове. Никой не се блещи в Уолтър, ами тутакси поглежда на другата страна. — Тя полека разхлаби хватката си. — Не те виня за нищо, госпожо Плиндж, щото и аз щях да сторя същото за някое от мойте деца, само че най-добре беше да се довериш на Есме още в началото. Тя ще ти помогне, ако туй й е по силите.