Маскарад

Леля пусна госпожа Плиндж, но държеше бутилката здраво. За всеки случай.

— А ако не й е по силите? — неприязнено подхвърли госпожа Плиндж.

— Ти как мислиш, Уолтър ли извърши ония убийства?

— Той е добро момче!

— Значи да разбирам, че не е той, тъй ли?

— Ще го тикнат в затвора!

— Ако е извършил убийствата, Есме няма да позволи.

Нещо се раздвижи в не особено будния ум на госпожа Плиндж.

— Как тъй няма да позволи?

— Опитвам се да ти втълпя — отвърна Леля, — че ако разчиташ на милостта на Есме, може доста да се каеш.

— Ох, какво говорите, госпожо Ог!

— Ти недей да се притесняваш за нищо — малко позакъсня с утешенията Леля.

Досещаше се, че близкото бъдеще може да стане по-леко за всички, ако осигури на госпожа Плиндж заслужена почивка. Порови под дрехите си и извади шише, пълно до половината с мъгливо-оранжева течност.

— Ще ти дам глътчица от нещичко за укротяване на нервите…

— Какво е това?

— Хем успокоява, хем ободрява — увери я Леля. Извади тапата с палец и боята по тавана над шишето се сбръчка. — Направено е от ябълки. Е… общо взето, от ябълки…

Уолтър Плиндж спря пред Осма ложа и огледа коридора.

Свали баретата и си сложи маската. Баретата изчезна в един от джобовете му.

Уолтър Плиндж с маска на лицето сякаш стана десетина сантиметра по-висок.

Извади ключ от джоба си и отключи вратата. Фигурата, която се мушна в ложата, не ходеше като Уолтър Плиндж. Изглеждаше, че всеки мускул и нерв са във властта на пращящ от жизненост атлет.

Звуците на Операта изпълваха ложата. По тапицираните с червено кадифе стени се диплеха драперии. Високите кресла бяха меки.

Призрака се настани в едно от тях.

От съседното кресло към него се наведе някакъв силует и изсумтя:

— Няма-ау да ти дам от мойте рибешки яйчица-ау!

Призрака скочи. Ключалката на вратата щракна зад него.

Баба се показа иззад завесите.

— Брей, пак се срещаме…

Той отстъпи към парапета.

— Не ми се вярва да скочиш — натърти Баба. — Дълго се пада до долу. — Впи най-майсторския си поглед в бялата маска. — А сега, господин Призрако…

Той изпърха върху парапета, размаха ръка в нехаен поздрав и се метна нагоре.

Баба примига. Досега нейният Поглед неизменно вършеше работа…

— Тая скапана тъмнина! — промърмори. — Грибо!

Паничката с хайвера изхвърча от нервно трепналите му пръсти и причини неочаквано вълнение някъде в партера.

— Да-ау, Бабо-оу!

— Хвани го! И ще заслужиш чиния пушена херинга!

Грибо изръмжа щастливо. Така вече му харесваше. Операта го потискаше от мига, когато осъзна напразните си надежди някой да излее кофа вода върху певците. Но от гонитба разбираше.

И бездруго обичаше да играе с приятелите си.

Агнес долови движението с ъгълчето на окото си. Една фигура изскочи някъде от ложите и започна да се катери към балкона. Последва я друга фигура, запълзяла пъргаво по позлатените херувимчета.

Певците се задавиха насред такта. Нямаше как да не познаят кой е преследваният. Призрака.

Библиотекарят се сепна, когато оркестърът спря да свири. От другата страна на декорите и певците бяха млъкнали. Надигаше се обаче възбудена гълчава, някой ахна.

Космите по цялото му тяло настръхнаха. Сетивата, предназначени да опазят живота на себеподобните му в тропическите гори, се бяха приспособили чудесно към условията на града, където валеше по-малко, но имаше повече хищници.

Взе захвърлената папийонка и съсредоточено я върза на челото си. Веднага заприлича на официално пременен воин-камикадзе. Махна от поставката оперната партитура и позяпа в празното пространство. Инстинктът му подсказваше, че за някои случки музикалният съпровод е абсолютно задължителен.

Този орган не притежаваше по-важните принадлежности — поне според Библиотекаря, — тоест гръмотевичен педал, четиридесетметрова земетръсна тръба и пълна клавиатура с животински звуци. Не се съмняваше обаче, че ще постигне нещо въодушевяващо с басовия регистър.

Изпъна ръце и изпука ставите на пръстите си. Тази подготовка му отне две-три секунди.

После засвири.

Призрака подрипваше по ръба на балкона, разпилявайки шапки и театрални бинокли. Зрителите го гледаха стъписани, но скоро започнаха да ръкопляскат. Не че проумяваха как произшествието се вписва в либретото… но нали това беше опера?

Стигна до средата, изтича по стъпалата на централната пътека, обърна се и се засили. Скочи върху парапета и се хвърли в залата…

… и се приземи в полилея, който се залюля и зазвъня.

Публиката стана на крака и придружи с аплодисменти катеренето му по подрънкващите слоеве стъкло към дебелото въже.

После друга фигура се извиси върху парапета — по-набита, едноока, плещеста и с тънка талия. Преследвачът имаше интересно порочен вид, досущ пират, който наистина разбира защо черният флаг с черепа и костите се нарича „Веселият Роджър“. Дори не се засили, а щом стигна до мястото, откъдето разстоянието до полилея беше най-късо, направо се изстреля в празното пространство.

Очевидно беше, че няма да успее.

После пък изобщо не беше очевидно как успя.

Наблюдаващите през театрални бинокли по-късно се кълняха, че човекът изопнал ръка, която само бръснала по стъкларията, но незнайно как смогнал да извърти цялото си тяло.