Маскарад

Една капандура се отвори рязко. Призрака се измъкна на покрива, погледна и тресна капандурата. Отдолу отекна яростно мяукане.

Затанцува по покрива, докато стигна до осеяния с водоливници парапет, черно-сребрист на лунните лъчи. Вятърът развяваше пелерината му, когато претича по самия край и приклекна до друга капандура.

Внезапно един водоливник се оказа твърде подвижен силует, пресегна се и смъкна маската от лицето му.

Все едно преряза конците на марионетка.

— Добра ти вечер, Уолтър — промълви Баба, когато той се свлече на колене.

— Здравейте, госпожо Вихронрав.

— Я се изправи.

Малко по-нататък някой заръмжа, чу се глух удар. Парчета от капандура се разхвърчаха под луната.

— Приятно е горе, нали? — подхвърли Баба. — Чист въздух и звезди. Чудех се дали ще поемеш нагоре или надолу. Ама долу има само плъхове.

С поредното светкавично движение хвана брадичката на Уолтър и обърна лицето му нагоре в мига, когато Грибо изскочи на покрива, обзет от жажда за дълго и мъчително убийство.

— Как ли работи умът ти, Уолтър Плиндж? Ако домът ти се подпали, кое нещо ще изнесеш първо?

Грибо се прокрадваше и ръмжеше. Обикновено се радваше на покривите, по тях бе натрупал някои от най-милите си спомени, но този път му стовариха капандура на главата и сега търсеше кого да изкорми.

След миг обаче разпозна в Уолтър Плиндж човека, който го е хранил. А наблизо стоеше далеч по-неприятната Баба Вихронрав, която веднъж го свари да тършува из градината й и го срита в най-нежните части на тялото.

Уолтър каза нещо, но Грибо не се заслуша. А Баба отвърна:

— Добре се справи. Бива си го отговора. Грибо!

Грибо тъкмо бутна грубо Уолтър по гърба.

— Искам мляко-оу веднага-ау! Мър, мър!

Баба тикна маската под носа на котарака. В далечината хора тичаха по стълби и кряскаха.

— Сложи си туй! А ти хич не се обаждай, Уолтър Плиндж. В края на краищата всички маскирани си приличат. И когато те подгонят, Грибо… изкарай им въздуха. Ако свършиш свястна работа, може и да получиш…

— Да-ау, знам — умърлушен я прекъсна Грибо и взе маската.

Прекалено дълга и тежка вечер трябваше да понесе заради някаква си чиния пушена херинга.

Някой подаде глава през разбитата капандура. Светлината блесна по маската на Грибо… и дори Баба призна неволно, че котаракът се представя добре в ролята на Призрака. Особено защото морфогенетичното му поле напираше да се възстанови. И ноктите му вече нямаха дори мъглява прилика с човешките.

Той се изплю към напиращата отдолу тълпа, изви гръб показно на самия ръб и скочи от покрива.

Един етаж по-надолу протегна ръка, улови се за перваза и тупна върху главата на един водоливник, който промърмори укорно:

— Оф, фного ти флагодаря.

Преследвачите надзърнаха надолу към него.

Някои все пак носеха пламтящи факли, защото шаблонът не позволява да бъде пренебрегван с лека ръка.

Грибо изръмжа предизвикателно и пак се пусна. Скачаше по первази, улуци и балкони. Поспираше само колкото да заеме поредната театрална поза и да изръмжи.

— Трябва да го догоним, ефрейтор дьо Нобс — напомни най-едрият от тълпата, който се бе довлякъл последен.

— Искаш да кажеш, че трябва да го догоним, като внимателно слезем по стълбите. Щото като надзъртам оттука, онуй питие не стои мирно в корема ми. Ако потичаме още малко, голям драйф ще падне, вярвай ми.

И другите участници в преследването май стигнаха до извода, че бъдещето не крие нищо добро за оногова, който се опита да слезе по отвесната стена. Тълпата се обърна задружно и отново с крясъци и размахване на факли хукна към стълбите.

Отдалечиха се и остана само Леля Ог. Тя носеше четиризъба вила в едната ръка и факел в другата, освен това ги размахваше, мънкайки:

— Дръж, дръж… къш, къш…

Баба я потупа по рамото.

— Гита, махнаха се.

— Къ… Здрасти, Есме. — Леля пусна атрибутите на праведното възмездие. — Помъкнах се с тях да не стане някоя беля. Грибо ли видях ей сегичка?

— Да.

— Уф, жив и здрав да ми е. Стори ми се малко побеснял. Дано не налети на някого.

— Къде ти е метлата? — попита Баба.

— В шкафа с нещата за чистене зад сцената.

— Ще я взема назаем да наглеждам какво става.

— Ей, той си е моят котарак, аз трябва да се грижа… — започна Леля.

Баба се дръпна настрани и откри свита фигура, обвила с ръце коленете си.

— Погрижи се за Уолтър Плиндж. По-оправна си от мене в тия работи.

— Здравейте, госпожо Ог! — обади се печално Уолтър.

Леля се взря в него за миг.

— Значи той е…

— Да.

— Сега да не ми кажеш, че той е извършил всичките убий…

— А ти как мислиш? — прекъсна я Баба.

— Е, щом опряхме дотука, не вярвам да е той — заяви Леля. — Есме, може ли да ти пошушна нещо на ухото? Не ми се ще да приказвам пред младия Уолтър.

Вещиците събраха главите си замалко и зашепнаха.

— Всичко изглежда просто, щом знаеш отговора — подхвърли Баба. — Скоро ще се върна.

Тя се втурна и ботушите й затропаха по стъпалата.

Леля пак се вторачи в Уолтър и протегна ръка.

— Хайде, ставай.

— Добре, госпожо Ог!

— Като гледам, ще ти търсим местенце да се притаиш, а?

— Знам едно тайно място, госпожо Ог!

— Тъй ли?

Уолтър се довлече до друга капандура и я посочи гордо.