Читаем Маскарад полностью

Двама-трима твърдяха още по-разпалено, че когато посегнал, ноктите му се удължили с цяла педя.

Огромният хълм от стъкло се клатушкаше тежко на въжето си и когато махалото достигна крайната си точка, Грибо се залюля още по-силно като акробат на трапец. Всички изохкаха възхитено.

Пак завъртя тялото си и полилеят застина, за да литне миг по-късно в обратна дъга.

Докато звънеше и скърцаше над партера, увисналата фигура се преметна нагоре, пусна се и със задно салто се озова насред кристалните късчета Свещи и стъклени призмички се пръснаха над редиците долу.

Изпратен от овации и насърчаващи крясъци, той запълзя бързо по въжето след бягащия Призрак.

Хенри Лози се опита да помръдне ръката си, но едно остро парче бе приковало ръкава му към облегалката.

Изпадна в интелектуално затруднение. Подозираше, че такова нещо не би трябвало да се случва, обаче не беше уверен.

А хората наоколо се питаха със съскащ шепот:

— И това ли влиза в сюжета?

— Сигурно.

— Ами да. Да, разбира се — авторитетно се обади някой по-нататък в редицата. — Да… Прочутата гонитба. Така си е. Да. Имаше я и в куирмската постановка.

— О-о… да. Вярно. Как не се сетих веднага, че ми разказаха…

— Туй си беше адски забавно — сподели мнението си госпожа Лози.

— Майко!

— Крайно време беше да се поразмърдат. Да ми беше казал, та да не си оставям очилата вкъщи.



Леля Ог трополеше по задната стълба към тавана.

— Нещо потръгна накриво! — мърмореше си, прескачайки по две стъпала наведнъж. — Тя се надува, че стига да ги погледне в очите и стават като глина в ръцете й, ама после кой трябва да оправя бъркотията? Я познайте от първия път…

Прастарата дървена врата горе отстъпи пред ботуша на Леля Ог, подкрепен с непреклонния й устрем, и откри с пращене достъп до голямо сумрачно помещение. Беше пълно с тичащи хора. Мяркаха се крака и фенери. Разнасяха се крясъци.

Някой се втурна право към нея.

Леля приклекна, затиснала и с двата палеца тапата на безпощадно разклатената бутилка под мишницата й.

— Ей, туй е шампанско и хич не съм против да го изпия, след като те прасна с него!

Фигурата спря насред път.

— О, вие ли сте, госпожо Ог…

Безупречната памет на Леля Ог за лични данни тутакси я снабди с информация.

— Ти беше Питър, нали? Мъчеха те краката?

— Тъй си е, госпожо Ог.

— Помага ли прахчето, дето ти го дадох?

— Много по-добре съм, госпожо Ог…

— Та какво става тука?

— Господин Салзела хвана Призрака!

— Я гледай…

Очите на Леля вече различаваха някакъв ред в хаоса. Видя групичка, скупчена по средата около полилея.

Салзела седеше на дъските. Яката му беше разкъсана и от сакото му липсваше единият ръкав, но той гледаше тържествуващо.

Размахваше нещо.

То белееше. И приличаше на част от череп.

— Беше Плиндж! Казвам ви — Уолтър Плиндж! Защо стърчите така? Вървете да го заловите!

— Уолтър ли? — изсумтя скептично някой от мъжете.

— Да, Уолтър

!

Друг притича с фенер в ръка.

— Видях Призрака да тича към покрива! А някакъв едър едноок гадняр изфуча след него като опарен котарак!

„Туй не е добре — реши Леля. — Нещо не е наред.“

— Към покрива! — развика се Салзела.

— Не трябва ли първо да вземем пламтящи факли?

— Не са задължителни!

— Ами вили и коси?

— Те са само за вампирите!

— Хайде да вземем поне един факел!

— Веднага отивайте горе! Разбрахте ли?!



Завесата се спусна. Нерешителните аплодисменти едва се чуваха заради бърборенето на публиката.

Хористите се споглеждаха.

— Това имаше ли го в сюжета?

Посипа се прах. Сценични работници търчаха по рамките на скрипците високо над сцената. Викове отекваха сред въжетата и макарите. Един претича по сцената, вдигнал пламтящ факел.

— Ей, какво става? — попита някой от тенорите.

— Приклещиха Призрака! Бяга към покрива! Той е Уолтър Плиндж

!

— Кой — Уолтър ли?!

— Нашият Уолтър?

— Да!

Сценичният работник остави облак от искри, както и маята на слуха във вече набухналото тесто, което представляваше хорът.

— Уолтър? Не може да бъде!

— Е-е, той си е малко… странен, нали?…

— Но днес сутринта ми рече: „Хубав ден, господин Сидни!“ Ей тъй. Държеше се нормално. Да, де… нормално като за Уолтър…

— Честно казано, открай време ме притеснява с тия негови очи, дето всяко се върти поотделно…

— И все щъка наоколо!

— Е, нали е момче за всичко…

— Ами да, именно за всичко!

— Не е Уолтър — намеси се Агнес.

Обърнаха се към нея.

— Скъпа, обаче тъкмо него са подгонили.

— Не знам кого са подгонили, но Уолтър не е Призрака. Представете си само — Уолтър! — разгорещи се тя. — Че той не би навредил и на една мушица! Впрочем аз видях…

— Да, ама винаги ми се е струвал малко хитричък…

— И разправят, че често слизал в подземията. За какво ли, питам се? Хайде да си го кажем направо — той е смахнат.

— Но не се държи като смахнат! — сопна се Агнес.

— Е, да, само че изглежда, сякаш всеки миг ще започне да се държи така. Аз ще отида да видя какво става. Някой идва ли с мен?

Агнес се примири. Колкото и да беше ужасно, но й се налагаше да проумее, че фактите биват стъпкани от тълпата, хукнала да гони някого.



Перейти на страницу:

Похожие книги

Неудержимый. Книга XXIV
Неудержимый. Книга XXIV

🔥 Первая книга "Неудержимый" по ссылке -https://author.today/reader/265754Несколько часов назад я был одним из лучших убийц на планете. Мой рейтинг среди коллег был на недосягаемом для простых смертных уровне, а силы практически безграничны. Мировая элита стояла в очереди за моими услугами и замирала в страхе, когда я брал чужой заказ. Они правильно делали, ведь в этом заказе мог оказаться любой из них.Чёрт! Поверить не могу, что я так нелепо сдох! Что же случилось? В моей памяти не нашлось ничего, что могло бы объяснить мою смерть. Благо, судьба подарила мне второй шанс в теле юного барона. Я должен снова получить свою силу и вернуться назад! Вот только есть одна небольшая проблемка… Как это сделать? Если я самый слабый ученик в интернате для одарённых детей?!

Андрей Боярский

Приключения / Самиздат, сетевая литература / Попаданцы / Фэнтези