Двама-трима твърдяха още по-разпалено, че когато посегнал, ноктите му се удължили с цяла педя.
Огромният хълм от стъкло се клатушкаше тежко на въжето си и когато махалото достигна крайната си точка, Грибо се залюля още по-силно като акробат на трапец. Всички изохкаха възхитено.
Пак завъртя тялото си и полилеят застина, за да литне миг по-късно в обратна дъга.
Докато звънеше и скърцаше над партера, увисналата фигура се преметна нагоре, пусна се и със задно салто се озова насред кристалните късчета Свещи и стъклени призмички се пръснаха над редиците долу.
Изпратен от овации и насърчаващи крясъци, той запълзя бързо по въжето след бягащия Призрак.
Хенри Лози се опита да помръдне ръката си, но едно остро парче бе приковало ръкава му към облегалката.
Изпадна в интелектуално затруднение. Подозираше, че такова нещо не би трябвало да се случва, обаче не беше
А хората наоколо се питаха със съскащ шепот:
— И това ли влиза в сюжета?
— Сигурно.
— Ами да. Да, разбира се — авторитетно се обади някой по-нататък в редицата. — Да… Прочутата гонитба. Така си е. Да. Имаше я и в куирмската постановка.
— О-о… да. Вярно. Как не се сетих веднага, че ми разказаха…
— Туй си беше адски забавно — сподели мнението си госпожа Лози.
— Майко!
— Крайно време беше да се поразмърдат. Да ми беше казал, та да не си оставям очилата вкъщи.
Леля Ог трополеше по задната стълба към тавана.
— Нещо потръгна накриво! — мърмореше си, прескачайки по две стъпала наведнъж. — Тя се надува, че стига да ги погледне в очите и стават като глина в ръцете й, ама после кой трябва да оправя бъркотията? Я познайте от първия път…
Прастарата дървена врата горе отстъпи пред ботуша на Леля Ог, подкрепен с непреклонния й устрем, и откри с пращене достъп до голямо сумрачно помещение. Беше пълно с тичащи хора. Мяркаха се крака и фенери. Разнасяха се крясъци.
Някой се втурна право към нея.
Леля приклекна, затиснала и с двата палеца тапата на безпощадно разклатената бутилка под мишницата й.
— Ей, туй е шампанско и хич не съм против да го изпия, след като те прасна с него!
Фигурата спря насред път.
— О, вие ли сте, госпожо Ог…
Безупречната памет на Леля Ог за лични данни тутакси я снабди с информация.
— Ти беше Питър, нали? Мъчеха те краката?
— Тъй си е, госпожо Ог.
— Помага ли прахчето, дето ти го дадох?
— Много по-добре съм, госпожо Ог…
— Та какво става тука?
— Господин Салзела хвана Призрака!
— Я гледай…
Очите на Леля вече различаваха някакъв ред в хаоса. Видя групичка, скупчена по средата около полилея.
Салзела седеше на дъските. Яката му беше разкъсана и от сакото му липсваше единият ръкав, но той гледаше тържествуващо.
Размахваше нещо.
То белееше. И приличаше на част от череп.
— Беше Плиндж! Казвам ви — Уолтър Плиндж! Защо стърчите така? Вървете да го заловите!
— Уолтър ли? — изсумтя скептично някой от мъжете.
— Да,
Друг притича с фенер в ръка.
— Видях Призрака да тича към покрива! А някакъв едър едноок гадняр изфуча след него като опарен котарак!
„Туй не е добре — реши Леля. — Нещо не е наред.“
— Към покрива! — развика се Салзела.
— Не трябва ли първо да вземем пламтящи факли?
— Не са задължителни!
— Ами вили и коси?
— Те са само за вампирите!
— Хайде да вземем
— Веднага отивайте горе! Разбрахте ли?!
Завесата се спусна. Нерешителните аплодисменти едва се чуваха заради бърборенето на публиката.
Хористите се споглеждаха.
— Това имаше ли го в сюжета?
Посипа се прах. Сценични работници търчаха по рамките на скрипците високо над сцената. Викове отекваха сред въжетата и макарите. Един претича по сцената, вдигнал пламтящ факел.
— Ей, какво става? — попита някой от тенорите.
— Приклещиха Призрака! Бяга към покрива! Той е
— Кой — Уолтър ли?!
—
— Да!
Сценичният работник остави облак от искри, както и маята на слуха във вече набухналото тесто, което представляваше хорът.
— Уолтър? Не може да бъде!
— Е-е, той си е малко… странен, нали?…
— Но днес сутринта ми рече: „Хубав ден, господин Сидни!“ Ей тъй. Държеше се нормално. Да, де… нормално като за Уолтър…
— Честно казано, открай време ме притеснява с тия негови очи, дето всяко се върти поотделно…
— И все щъка наоколо!
— Е, нали е момче за всичко…
— Ами да, именно за всичко!
— Не е Уолтър — намеси се Агнес.
Обърнаха се към нея.
— Скъпа, обаче тъкмо него са подгонили.
— Не знам кого са подгонили, но Уолтър не е Призрака. Представете си само — Уолтър! — разгорещи се тя. — Че той не би навредил и на една мушица! Впрочем аз видях…
— Да, ама винаги ми се е струвал малко хитричък…
— И разправят, че често слизал в подземията. За какво ли, питам се? Хайде да си го кажем направо — той е смахнат.
— Но не се държи като смахнат! — сопна се Агнес.
— Е, да, само че изглежда, сякаш всеки миг ще започне да се държи така. Аз ще отида да видя какво става. Някой идва ли с мен?
Агнес се примири. Колкото и да беше ужасно, но й се налагаше да проумее, че фактите биват стъпкани от тълпата, хукнала да гони някого.