Маскарад

— А стига, бе. Я повтори и се чуй какво плещиш. Брей! Разпознаваш

го, щото носи маска? Значи го разпознаваш, като не знаеш кого виждаш? Животът не е подреден по рафтчета! Кой ви каза, че има само един Призрак?

Фигурата фучеше през сенките на тавана, а пелерината й се развяваше. Светлината очертаваше Леля Ог, взряна в залата долу.

Тя изрече, без да се обръща:

— Здрасти, господин Призрако. Върна се за триона, а? — Пъргаво се премести зад въжето и застана с лице към тъмния силует. — Един милион хора знаят, че съм тука! А ти няма да сториш зло на една дребна старица, нали? Олеле… горкото ми сърчице!

Леля се пльосна по гръб толкова тежко, че въжето се разклати.

Фигурата застина в нерешителност. После извади тънко въже от един джоб на пелерината и се прокрадна към падналата вещица. Коленичи, нави краищата на въжето около пръстите си и се наведе.

Едното коляно на Леля се стрелна нагоре.

— От туй ми олекна, господинчо — осведоми го, когато той отлетя назад.

Тя се изправи бързешком и сграбчи триона.

— Дойде да си довършиш работата, значи? — подхвърли, размахвайки сечивото. — Ама се чудя как щеше да стовариш вината и за туй

върху Уолтър! Много ли щеше да се кефиш, като подпалиш всичко?

Силуетът отстъпваше тромаво. Внезапно се обърна, заклатушка се по несигурната опора на мостчето и изчезна в сумрака.

Леля хукна подире му и го видя да слиза по отвесна стълба. Озърна се припряно, сграбчи въже, за да се спусне след него, и чу как някъде затрака макара.

Изфуча надолу с развети поли. На половината път се размина с вързани торби, които със същата скорост се понесоха нагоре.

Зърна между ботушите си как някой напъва да отвори капака на стълбата към подземията.

Приземи се на две-три крачки от него, стиснала въжето.

— Ей, господин Салзела!

Леля пъхна два пръста в устата си и изсвири така, че можеше да стопи ушната кал на всекиго наблизо.

И пусна въжето.

Салзела се озърна към нея, вдигайки капака, и видя тежестите, падащи от тавана.

Осемдесет килограма пясък в торби се стовариха върху капака и го заклещиха на мястото му.

— Трябва да внимаваш! — весело го укори Леля.

Ведър чакаше изнервен зад кулисите. Нямаше за какво да се тревожи, разбира се. Призрака беше мъртъв. Нямаше никакви поводи за безпокойство. Мнозина твърдяха, че са видели как е бил убит, макар Ведър да признаваше, че увъртаха за подробностите.

Нямаше повод за страхове.

Дори най-нищожен.

Абсолютно никакъв.

Липсваше каквато и да било причина за опасения.

Прокара пръст под яката си. Животът в търговията на едро със сирене не беше чак толкова лош. Най-много да се притесняваш за някое копче от панталона на Редж Пленти в партидата „Селско орехово“ или за случката със смления палец на младия Уивинс, но тогава за късмет правеха кисело мляко с ягоди…

Някакво туловище надвисна до него. Той докопа завесата в търсене на опора и чак тогава се обърна, но зърна с облекчение величавия и успокояващ корем на Енрико Базилика. Тенорът изглеждаше направо царствен в огромната си премяна на петел с гигантска човка и гребен на главата.

— Ах, сеньор… — избълбука Ведър. — Много добре ви стои, признавам.

— Си — отвърна глух глас някъде от дълбините на костюма.

Други от трупата ги подминаваха забързано към сцената.

— Позволете ми да споделя, че много съжалявам за произшествията преди малко. Уверявам ви, че това не се случва всяка вечер, а-ха-ха…

— Си?

— Вероятно се дължи на излишно въодушевление, а-ха-ха…

Човката се завъртя към Ведър и той отскочи.

— Си!

— … ами… радвам се, че проявявате разбиране…

„Сприхав си е“ — помисли Ведър, когато тенорът излезе на сцената с последните тактове на увертюрата към трето действие. „Такива са те, истинските артисти. Сигурно нервите им се опъват като ластици. Всъщност не е много различно от очакването на поредното сирене. Доста се препотяваш, докато се питаш дали ще имаш половин тон от най-добрата стока със сини жилчици или помия, годна само за свине. Вероятно е така и когато се катериш към най-високите тонове в арията…“

— Къде се дяна той? Къде се дяна?

— Какво? А… госпожо Ог…

Старата жена размахваше трион пред лицето му — не беше най-подходящият жест при сегашното психическо състояние на господин Ведър.

Изведнъж го наобиколиха и други хора с не по-малка склонност към възклицания.

— Пердита? Ти защо не си на сцената?… О, лейди Есмерелда, не ви видях веднага, но би трябвало да очаквам, че ще надзърнете зад кулисите…

— Къде е Салзела? — прекъсна го Андре.

Ведър се огледа разсеяно.

— Беше тук преди минутка-две… Тоест — опомни се най-сетне — господин Салзела най-вероятно се занимава със задълженията си наблизо, което, млади човече, не може да се каже за…

— Настоявам веднага да спрете шоуто — троснато заяви Андре.

— О, настоявате, така ли? И с какво право, ако смея да попитам?

Андре извади значка.

— Ей с това право!

Ведър се зачете отблизо.

— „Анкх-морпоркска Гилдия на музикантите, номер 1244“, ако не греша?

Андре го изгледа яростно, вторачи се в значката и започна да се тупа по джобовете.