Маскарад

Вратата се отвори. Тя се притаи зад пердето, но й се струваше, че изпъква като ягода в яхния. Не се съмняваше, че и ударите на сърцето й стигат, за да се издаде.

Вратата беше затворена предпазливо с едва чуто щракане. Стъпки прекосиха стаята. Лекото стържене на дърво може и да идваше от отместен стол.

Триене и съскане — запалена клечка кибрит. Глух звън — повдигнато стъкло на лампата…

Секнаха всякакви шумове.

Агнес се свиваше и изведнъж всяко мускулче в тялото й запищя от напрежение. Лампата не беше запалена, иначе щеше да види осветения под встрани от пердето.

Някой оттатък не искаше да шуми.

Защото някой оттатък изведнъж бе настръхнал от подозрения.

Дъска на пода изскърца съвсе-е-ем ба-а-авно при неволно пристъпяне от крак на крак.

Тя щеше или да закрещи, или да се пръсне от усилие да мълчи. Дръжката на прозореца зад нея, която само допреди миг беше обикновен неудобен натиск, внезапно се превърна в сериозна част от живота й. А устата на Агнес пресъхна така, че би заскрибуцала като ръждясала панта, ако посмееше да преглътне.

Значи онзи оттатък нямаше право да се намира в тази стая. Иначе щеше да вдига шум.

Дръжката на прозореца наистина се мъчеше да се намести в гърба й.

Защо да не мисли за нещо друго…

Пердето помръдна. Някой стоеше от другата страна.

Ако гърлото й не беше такава безводна пустош, би могла да изпищи.

Усещаше присъствието през плата. Всеки момент човекът щеше да дръпне пердето.

Тя скочи… по-точно изпълни подобието на скок, на което беше способна — отвесно тежко тътрене, избутване на пердето, сблъскване със стройната фигура от другата му страна и стоварване на пода в плетеница от крайници и разпран плюш.

Тя вдиша с хриптене и притисна мятащия се вързоп.

— Ще викам! — предупреди го. — И тогава тъпанчетата на ушите ти ще изскочат през ноздрите!

Гърченето под нея спря.

— Пердита?!

 — попита задавен глас.

Леля се върна при чувалите. Всеки се издуваше от кръгли твърди форми, които звъняха тихо при почукване с нокът.

— Уолтър, тука има много пари — отбеляза тя сдържано.

— Да, госпожо Ог!

Леля лесно губеше представа за парите, макар това да не означаваше, че темата не я интересува. Само че над определена сума числата ставаха като сън. Беше убедена обаче, че от богатството пред нея на всекиго ще му увисне ченето до откачане.

— Предполагам, че ако те попитам как се озоваха тук тия пари, ще ми отвърнеш: „Те са на Призрака.“ Също като с розите.

— Да, госпожо Ог!

Тя го изгледа неспокойно.

— Ти ще се оправиш и самичък тука, нали? Ще седиш ли мирно? Щото аз май трябва да си поприказвам с някои хора.

— Къде е моето мамче, госпожо Ог?

— Тя си спи дълбоко.

Уолтър май остана доволен от отговора.

— Ще си седиш кротичко в… оная стая, нали?

— Да, госпожо Ог!

— Добро момче.

Тя пак се озърна към чувалите. Парите означаваха неприятности.

Агнес седна на пода.

Андре се надигна на лакти и смъкна пердето от лицето си.

— Ти какво търсиш тук, по дяволите?

— Аз бях… Как така какво правя тук? Ти пристъпяше на пръсти из кабинета!

— А ти се криеше зад пердето! — напомни той, стана и пак напипа кибрита. — И следващия път, когато духнеш лампата, да знаеш, че стъклото остава топло задълго.

— Ние… имахме важна работа…

Лампата грейна. Андре се озърна.

— Вие ли?

Агнес кимна и погледна към Баба. Вещицата не бе помръднала, но се наложи да се съсредоточи напрегнато, за да я различи сред формите и сенките.

Андре взе лампата и пристъпи към камината.

Сенките шавнаха.

— Е? — подкани той.

Агнес също прекоси стаята и размаха ръка във въздуха. Ето я облегалката на креслото, ето я вазата и… нищо друго.

— Но тя беше тук…

— Призрак, значи? — подхвърли Андре язвително.

Агнес отстъпи рязко.

Има нещо гадно в лампата, държана под нечие лице. Сенките са някак неправилни. Падат там, където не им е мястото. А зъбите сякаш изпъкват. Агнес по принуда си спомни, че при смущаващи обстоятелства е попаднала сама в стая с мъж, чието лице внезапно й се стори много по-неприятно от предишния път.

— Защо — подхвана той — не се върнеш незабавно на сцената, а? Предлагам най-добрата възможност за теб в момента. Не се забърквай в онова, което не те засяга. Намесваше се прекалено досега.

Страхът не можа да се изцеди от главата на Агнес, но пък откри местенце, където се претопи в гняв.

— Няма да търпя това! Откъде да знам, че ти не си Призрака?

— О, нима? От кого ли чух наскоро, че Уолтър Плиндж бил Призрака? И на колко хора успя да го кажеш? Случи се така, че той вече е мъртъв…

— Не е!

Сопна се, преди да стисне зъби. Само искаше да изтрие усмивчицата от лицето му. Постигна целта си. Но новото изражение на Андре изобщо не разведри обстановката.

Изскърца дъска.

Двамата се обърнаха.

В ъгъла до библиотечния шкаф имаше закачалка. От нея висяха палта и шалове. Несъмнено само падащите сенки подлъгваха очите, за да виждат от тази гледна точка силуета на стара жена. Или…

— Проклети подове — процеди Баба и този път се сля с предния план на сценката.

Пристъпи встрани от палтата.