Маскарад

Уолтър бавно протегна ръка и взе запалена свещ. Без да продума, той излезе в мократа тъма на подземията.

Леля Ог зажвака в калта след него.

Стори й се, че не вървяха дълго. Доколкото успяваше да се ориентира, вече не бяха под Операта, но нямаше по какво да познае. Сенките им подскачаха наоколо, минаваха през още по-мрачни и подгизнали помещения. Накрая Уолтър спря пред купчина изгнила дървения и отмести няколко рехави дъски.

Показаха се прилежно наредени чували.

Леля срита един и го скъса.

Трепкащото пламъче на свещта не позволяваше да види нещо повече от порой искри по изсипалия се метал, но не можеше да сбърка тихото чегъртане на монетите. Купища пари. Предостатъчно, за да допусне, че принадлежат или на крадец, или на издател, но наблизо май нямаше складирани книги.

— Уолтър, туй какво е?

— Парите на Призрака, госпожо Ог!

В отсрещната стена имаше квадратна дупка, една педя под която блещукаше вода. До дупката бяха събрани десетина съдини — стари кутии от бисквити, очукани саксии и какво ли още не. От всяка стърчеше пръчка или изсъхнал храст.

— Ами онуй, Уолтър? Какво е?

— Розови храсти, госпожо Ог!

— Тука, под земята? Нищо не може да порас…

Леля се накара да млъкне.

Изжвака до съдините. Бяха запълнени с кал, изчегъртана от пода. По мъртвите стъбла лъщеше тиня.

Разбира се, тук нищо не би могло да расте. Нямаше светлина. А всичко живо има нужда да се храни с нещо. Пък и… Тя доближи свещта и надуши уханието. Да, усещаше се, макар и слабо. Рози в мрака.

— Брей, Уолтър Плиндж, ти си бил пълен с изненади, само туй ще река.

Бюрото на господин Ведър беше отрупано с книжа.

— Бабо Вихронрав, вършиш нещо нередно — обади се Агнес от прага.

Баба я погледна.

— Нередно като да живееш вместо другите ли? Ще ми се да знаеш, че има и нещо още по-лошо — то е да живееш вместо себе си. Е, чак толкоз нередно ли е туй, дето върша?

Агнес си замълча. Невъзможно беше Баба Вихронрав да е научила…

А Баба пак се зае с книжата, но подхвърли:

— Впрочем само изглежда

нередно. А привидното подлъгва. Ти, госпожичке, си върши работата — внимавай да не дойде някой по коридора.

Разгребваше усърдно изписаните парчета от пликове и небрежни бележчици, които явно заместваха в Операта нормалното счетоводство. Откриваше хаос. Дори нещо повече. Бъркотията беше прекомерна, за да е естествена. Защото в неволно натрупаната бъркотия се откриват и късчета смисъл, хаотичен ред, образно казано. Тукашната бъркотия й разкриваше, че някой я е създавал с упорито старание.

Например в счетоводните книги. Бяха ситно запълнени с редове и колони, но някой бе решил, че не си струва да търси тетрадки с разграфени страници, а ръката му се бе отплесвала неведнъж. В лявата колона преброи четиридесет реда, но в сумата при прехвърлянето в дясната бяха събрани само тридесет и шест от тях. Трудно се забелязваше, защото от разкривения ръкопис очите се насълзяваха.

— Какво правиш? — не се стърпя Агнес, откъсвайки за миг погледа си от коридора.

— Смайващо… — сподели Баба. — Някои покупки са записани по два пъти! Има и една страница, на която са събирани дати и са изваждани часове!

— Защо ли си мислех, че не обичаш книжнината… — промърмори Агнес.

— Не я обичам — потвърди Баба и обърна на следващата страница. — Щото те лъже в очите.

Колко гъдулари има в тоя ваш оркестър?

— Според мен цигуларите

са деветима.

Натъртената поправка беше пренебрегната.

— Я виж ти… — промълви Баба, без да вдигне глава. — Тука си личи, че дванайсетима получават заплати, ама трима са вписани на гърба и не всеки ще забележи. — Тя весело потри ръце. — Освен ако има свястна памет.

Плъзна показалец по поредната разкривена колона.

— Тука е написано: „Ремонт на подвижното храпово колело, нови пружини за гърбичния вал, материали и работа — сто и шестдесет долара и шестдесет и три пенса.“ Ха!

Наплюнчи си пръста и прелисти книгата.

— Дори Леля не борави толкоз нескопосано с числата. За да си чак дотам некадърен в смятането, трябва да си страшен хитрец. Ха! Не е чудно, че тука не печелят нищо. Все едно да наливаш вода в решето.

Агнес нахълта в стаята.

— Някой идва!

Баба стана, духна лампата и заповяда:

— Скрий се зад пердето.

— А ти какво ще правиш?

— О… ще си трая, та да не се набивам на очи…

Агнес се устреми към големия прозорец и преди да се шмугне зад пердето, погледна към Баба, застанала до камината.

Старата вещица избледня. Не изчезна, а полека се сля с околния фон.

Една ръка постепенно стана част от лавицата над камината. Гънка на роклята й се присламчи към сенките. Лакът допълни облегалката на креслото зад нея. Лицето й не се открояваше от вазата с увехнали цветя.

Още си беше на мястото като старицата от забавната картинка, която често поместваха в „Алманаха“. Всеки можеше да види на картинката или старицата, или девойката, но не и двете едновременно, защото всяка се състоеше от сенките в другата. Баба Вихронрав си стоеше до камината, а можеше да бъде забелязана само от човек, който знае за присъствието й.

Агнес мигна неволно и останаха само сенките, креслото и пламъците в камината.