Мечът на Гедеон

Червените нокти отново затракаха, пак зашумоля хартия.

— Ще ви съобщя, когато някой се освободи.

Гедеон си седна на мястото и мрачно се вторачи в девиза. Иззад двукрилата стоманена врата се донасяха далечни звуци, заглушавани от постоянното трополене на носилки. Там вътре ставаше нещо — новият труп, несъмнено. Обзе го увереност, че е онзи от черквата. Трябваше да е нещо сериозно: убийство в един от най-старите и почитани нюйоркски храмове, с едно от най-богатите паства.

— Какво има там вътре? — поинтересува се той.

Жената отново го погледна.

— Зала за аутопсия, хладилници, офиси.

Отвътре пак се разнесе шум, неясни възбудени гласове. Гедеон хвърли поглед към часовника. Вече наближаваше два и половина.

Интеркомът на бюрото сигнализира. Рецепционистката отговори с приглушен глас и се обърна към него.

— Сега ще дойдат да ви обърнат внимание.

— Много ви благодаря.

От вратата изскочи мъж, облечен в не особено чисти бели дрехи, зле обръснат, с точици засъхнала кръв по гърлото. Вдигна клипборда си и прочете:

— Господин Крю?

— Да, аз съм. Гедеон Крю.

Санитарят се обърна и Гедеон го последва вътре.

— Бих искал да остана за малко насаме с него — каза той, вторачен в гърба на водача си.

Мълчание.

Вървяха по дълъг ярко осветен застлан с линолеум коридор, който свършваше с друга врата, очевидно водеща към самата зала за аутопсии. През прозорчетата на вратата Гедеон зърна редица стоманени маси, няколко оранжеви кошчета за медицински отпадъци, пластмасови контейнери. Около една от масите имаше хора, сред които детективи и полицаи. Трябва да беше жертвата от „Сейнт Бартоломю“.

— Насам, моля.

Гедеон се обърна да последва санитаря през друга врата, по друг коридор и накрая се озова в продълговато помещение, чиито дълги стени бяха покрити с метални чекмеджета. „Хладилниците“.

Санитарят погледна клипборда си. Устните му безмълвно замърдаха и той затърси по редиците нужното чекмедже. Отключи го с ключ на спирала, закачена за колана му, и го изтегли. Появи се сив найлонов чувал, затворен с цип. Гедеон потрепери. В носа го удари горчивата миризма на формалдехид, която изобщо не можеше да скрие смрадта на мъртва човешка плът.

— Хмм. Сигурен ли сте, че това е Марк У? — Изведнъж го обзе необяснима нервност.

— Така пише. — Санитарят сравни информацията от клипборда си с номера на табелката, закрепена за чувала.

Гедеон усещаше твърдата пластмасова дръжка на макетния нож в джоба си. Въпреки студа в моргата дръжката лепнеше от потната му ръка. Това щеше да е сериозно изпитание. Той мъчително преглътна и се опита да се приготви психически.

— Искам да остана за малко насаме с него — каза Гедеон и имитира тихо изхлипване. Не се получи добре — прозвуча по-скоро като изхълцване.

Този път — кимване. Очевидно санитарят също нямаше желание да остане тук.

— Пет минути?

— Хмм, по-добре десет. — Пак изхлипване, вече по-успешно.

Одобрително изсумтяване.

— Ще чакам в коридора.

— Благодаря.

Санитарят излезе и затвори вратата. Флуоресцентните лампи тихо жужаха, климатичната система съскаше, миризмата в помещението беше толкова силна, че сякаш лепнеше по Гедеон.

Десет минути. Трябваше да действа. Извади рентгеновите снимки и отново провери местоположението на телта. Намираше се от вътрешната страна на лявото бедро, където У лесно можеше да я достигне. По същата причина нямаше да е надълбоко. С малко късмет белегът или струпейчето още щяха да се виждат — ако през последните пет дни кожата не беше започнала да се разлага. Гедеон дълбоко си пое дъх, протегна ръка и хвана ципа. Усети го като студено червейче между палеца и показалеца си. Поколеба се и пак си пое дъх. После го дръпна и разкри лицето, голите гърди, У-образния разрез, грубо зашит след аутопсията. Не си бяха направили труда да измият грижливо тялото и по него имаше ивици и петна съсирена кръв, късчета от едно или друго. Виждаха се множество рани и разкъсвания, зашити по-внимателно, очевидно докато У още е бил жив.

Миризмата бе непреодолима.

С лявата си ръка Гедеон извади макетния нож от джоба си, избърса го, отвори острието. Време беше. Рязко смъкна ципа до долу — и се облещи. Изумен. Онемял.

— Краката! — извика той. — Какво е това, по дяволите? Къде са му краката?!

55.

Няколко преки на север от автогарата на пристанището, точно на брега на река Хъдсън, се издигаше внушителна десететажна сграда от кафяв варовик, почти без прозорци, обхващаща цялата площ между две успоредни улици, някога седалище на „Ню Амстердам Бланкет & Улън Гудс Корпорейшън“. По-късно, когато компанията фалира, сградата беше купена от предприемач, който я преоборудва в склад. След като и този бизнес се провали и конфискуваха постройката за неплатени данъци, общината я превърна във „временен“ приют за бездомници. Дадоха й официалното име „Ейбрам С. Хюит“, но неофициално я наричаха Мравуняка — грамадно пещерно обиталище за хиляди обезверени и онеправдани.