Стаята на Кимащия жерав се намираше на седмия етаж на Мравуняка. Устройваше го идеално. С мръсния си шлифер и шапка, ниско навел глава, той почти напълно се сливаше с другите й обитатели — и само очуканият калъф на китарата донякъде го отличаваше сред тази мизерна бедняшка обстановка.
В три без петнайсет през нощта той мина по тесния коридор на седмия етаж, стая след стая, просто ролетни врати с написани на ръка номера. Калъфът леко се блъскаше в краката му. Иззад металните врати се чуваше кашляне, хъркане и други, по-трудно разпознаваеми звуци.
Той стигна до своята стая, отключи катинара, вдигна ролетната врата, вмъкна се вътре, отново я спусна и я заключи с полицейска скоба. Пресегна се нагоре, дръпна шнурчето и включи голата крушка, после се огледа. Тесният като цепка прозорец надничаше в мрака на вентилационната шахта.
Знаеше, че никой не е влизал в стаичката: беше сменил казионния катинар с много по-як и сложен, със стоманена верига. И все пак за него това оглеждане бе инстинктивно като дишането. Вътре нямаше почти нищо — грижливо оправен диван, очукан кожен куфар, рогозка от оризова хартия, стек еднолитрови шишета изворна вода, няколко ролки домакинска хартия. В единия ъгъл имаше портативен плейър и купчина стари сидита с блусове, в друг — няколко грижливо подредени популярни книжлета. Кимащия жерав предпочиташе Хемингуей, Марк Твен и книги за бойните изкуства от династията Тан — „Фуншен Янюи“
8, „Изгнаниците от тресавището“.В малкото помещение имаше само едно нещо, чиято функция можеше да се определи като декоративна: силно измачкана и избеляла снимка на безутешен кафяв планински пейзаж — Памирското плато в автономния район Синдзян. Кимащия жерав внимателно остави китарата, закачи шлифера и шапката си на метална кукичка, после седна на рогозката и в продължение точно на пет минути съсредоточено съзерцава снимката.
Беше роден на това плато, в сенките на онази планина, далеч от всякакви селища. Баща му, беден пастир, бе умрял, когато Кимащия жерав нямаше и годинка. Майка му се бе опитвала да запази фермата. Един ден, когато момчето бе шестгодишно, при тях се отби някакъв мъж. Кимащия жерав никога не беше виждал друг като него. Говореше монголски със запъване и странен акцент. Каза, че идвал от Америка — детето имаше съвсем бегла представа за тази страна. Бил мисионер, пътувал от село на село, ала на Кимащия жерав повече му приличаше на просяк, отколкото на свещеник. Срещу малко храна щял да се помоли с тях и да ги научи на словото Божие.
Майка му го покани да сподели вечерята им. Мъжът прие. Докато ядяха, разказваше за далечни места, за своята странна религия. Не се справяше много добре с клечките за хранене, бършеше си устата в ръкава и час по час надигаше някаква манерка. На Кимащия жерав не му харесваше как зяпа майка му с влажни очи. От време на време запяваше: печална, тъжна мелодия, съвсем нова за момчето. След вечеря, докато пиеха чай, мъжът посегна на майка му и когато тя се дръпна, я събори на пода. Кимащия жерав се хвърли върху него, но онзи го удари жестоко. После започна да изнасилва майка му и малчуганът пак се опита да я защити, но онзи го повали в безсъзнание с втори удар. Когато се свести, видя майка си удушена.
След няколко дни монасите от Шаолин го приютиха в храма си. Освен обучението по кунгфу обаче в крайна сметка монашеският живот не се оказа по вкуса му и щом овладя всичко, на което можеха да го научат, той избяга — първо в Хоххот и после в Чанчун
9. Живееше на улицата и стана ловък крадец. После го прибра полицията и като видяха таланта му, го пратиха на специално обучение в Служба 810.Абсолютно всеки ден Кимащия жерав се отдаваше на този горчив размисъл, вторачен в избелялата снимка на своята далечна родина. Това изпълняваше ролята на медитация. Той се изправи и изпълни дълъг комплекс от дихателни и разтягащи упражнения. След това в пълна тишина направи деветдесет и деветте ритуални стъпки на катата „падаща гилотина“. Накрая, леко задъхан, отново седна на рогозката.
Гедеон Крю скоро щеше да постигне целта си. Кимащия жерав вече със сигурност знаеше, че американецът ще го отведе до онова, което търсеше. Колкото повече се приближаваше, толкова по-възбуден и по-припрян щеше да става Крю. И това щеше да е подходящият момент за маневрата, за неочаквания флангов удар. Момичето щеше да е идеално за тази цел.
„Не давай отдих на врага — пишеше Сун Дзъ. — Атакувай го там, където е неподготвен, появявай се там, където не си очакван“.
Кимащия жерав никога не се усмихваше — още от онази далечна нощ на Памирското плато. Въпреки това сега го изпълни топлина: удовлетворение от извършеното и предвкусване на предстоящото насилие.