Мечът на Гедеон

Чак сега забеляза, че на прага стои изключително едра и внушителна афроамериканка с хирургическо облекло и със смъкната маска. Тя се прокашля.

— Случайно чух разговора ви. Аз съм доктор Браун, патоанатом.

Лаборантът я поздрави, после настъпи тишина.

— Бихте ли повторили името си, господине? — тихо и много любезно попита тя.

— Гедеон Крю.

— Имам известна информация, господин Крю, която може би донякъде ще ви утеши.

Гедеон зачака поредната религиозна беседа.

— Господин Корели е прав, че обичайната процедура в страната е хирургически отстранените части от човешко тяло да се унищожават чрез системата за медицински отпадъци. В този случай обаче не е така.

— Защо?

— Тук в Ню Йорк имаме необичайна система, може би даже уникална. Когато хирургически се отстрани крайник, ако пациентът не даде конкретни указания за неговото унищожаване, крайникът се поставя в сандък и се погребва в нюйоркското гробище за бедни.

Гедеон я зяпна.

— В гробището за бедни ли? В Ню Йорк има гробище за бедни?!

— Има. Когато някой умре и тялото му не бъде прибрано или близките му не могат да си позволят погребение, общината погребва тленните останки в гробището за бедни. Същото се отнася за… хмм… непотърсените крайници. Там би трябвало да погребат краката на вашия приятел.

— И къде е това… гробище за бедни?

— На Харт Айланд.

— На Харт Айланд ли? — повтори Гедеон. — Къде е това?

— Доколкото знам, това е необитаем остров в Лонгайландския залив.

— И краката са погребани там, така ли?

— Несъмнено.

— Възможно ли е да бъдат… преместени?

— Да — отвърна патоложката. — След аутопсията всички трупове, крайници и така нататък се поставят в номерирани и обозначени сандъци и се погребват по такъв начин, че да могат да бъдат взети за патологически или криминалистки цели. Тъй че не се тревожете. Краката на вашия приятел са прилично погребани.

— Това е огромно облекчение за мен. — Невероятна, страхотна новина!

Лаборантът любезно го потупа по рамото.

— Е, надявам се, че поне това ще ви донесе утеха.

— Да — кимна Гедеон. — Да, така е. Въпреки че… — Той погледна умолително патоложката и се постара в очите му да проблеснат сълзи. — Бих искал да отида там. Да ги оплача. Разбирате ме, нали?

Въпреки невероятното си самообладание доктор Браун се смути.

— Ами… Тленните останки тук не са ли достатъчни, за да оплачете приятеля си?

— Но това е само част от него! — Гласът му лекичко потрепери, като че ли всеки момент щеше да получи нервен срив.

Браун се замисли за миг.

— В някои редки случаи патоанатомът има право да изисква връщането на тленни останки. Това винаги е ужасно мъчение, купища бумаги, отнема седмици. Нужно е съдебно нареждане. Разберете, Харт Айланд е абсолютно забранен за посещения, точка. Погребенията извършват затворници от Райкърс Айланд.

— Но щом могат да върнат крайник по искане на патоанатом, откъде знаят къде е погребан?

— Мисля, че номерираните сандъци се подреждат в изкопите подред. Когато запълнят един изкоп, поставят циментов знак и изкопават нов.

— Как да науча номера и мястото? Вие разполагате ли с тази информация?

Браун взе разпечатката от лаборанта и я прегледа.

— Номерът е вписан в нашите досиета.

Гедеон протегна ръка.

— Може ли?

Патоложката му подаде листа. Гедеон измъкна химикалка от джоба си и преписа посочения му номер: 695–998 МСХ.

— Благодаря ви. Много ви благодаря.

— Мога ли да ви помогна с още нещо? — попита тя. — Отдавна трябваше да съм в аутопсионната зала. В момента имаме известен недостиг на персонал.

— Не, това е всичко. Благодаря ви, доктор Браун. Сам ще намеря изхода.

— Длъжна съм да ви изпратя до чакалнята.

Гедеон я последва покрай залата за аутопсии, в която цареше трескава активност — имаше поне десетина детективи и полицаи, други бяха излезли отпред и задръстваха коридора. Пред двукрилата врата се бяха събрали репортери, викаха и се блъскаха.

— Трябва да е нещо важно, това убийство — отбеляза Гедеон.

— Извършено е с изключителна жестокост — отговори Браун. — Извинете — каза на един особено агресивен телевизионен екип, докато извеждаше Гедеон. Щом видяха лекарското й облекло, представителите на медиите се втурнаха напред с хор от въпроси, но тя само кимна на Гедеон и отново се скри вътре, последвана от виковете на журналистите.

— Заподозрени? — изкрещя някой. — Има ли заподозрени?

— Къде в черквата е бил скрит трупът?

Гедеон се опита да си пробие път през тълпата, която продължаваше да отправя въпроси към затворената врата.

— … свидетели или улики?

Той изтика настрани един широкоплещест тоноператор и се насочи към изхода.

— … ли е, че гръклянът пак е бил изтръгнат, също като предишния път в Чайнатаун?

Гедеон се вцепени, после се огледа. Кой беше задал този въпрос? Сграбчи най-близкия репортер за ръката.

— Това убийство… гръклянът е изтръгнат, така ли?

— Вие свидетел ли сте? — попита мъжът и енергично му стисна ръката. — Бронуик, от „Поуст“.

Гедеон се вторачи в него — жълтите му дълги като на гризач зъби стърчаха над долната му устна. Говореше с нелеп лондонски акцент.

— Възможно е. Отговорете на въпроса ми:

гръклянът изтръгнат ли е

?