Небесни псета

Поехме на север заедно с Йоримицу, Бенкай и един от Мъжете в черно, който караше. С нас тръгна още една кола — новичък лексус, същият като нашия, ако не се брои цветът — която вървеше отпред. В нея имаше още четирима какуре и нашият шофьор гледаше да не изоставаме повече от един автомобил разстояние. Карахме сравнително бавно към Санта Барбара. Вече се беше мръкнало и пътят не бе много натоварен. Вятърът се беше усилил и току тласкаше колата. Всеки път, когато това се случеше, Бенкай, който седеше отпред до шофьора, го поглеждаше с присвити очи, но Йоримицу като че не се притесняваше особено.

И Бенкай, и Йоримицу бяха облечени в кимона и бяха въоръжени с по два бойни меча — буши. Йоримицу очакваше и аз да си сложа кимоно и макар да опитах, се почувствах ужасно тъпо, та предпочетох все пак костюм като на Мъжете в черно: черни дънки и фланелка и черни обувки, които сякаш се разтегнаха, за да са ми точно по мярка. Бяха нещо средно между пантофи и гуменки. Усетих, че на Шоки му е малко неудобно от тази премяна — очите му останаха в кимоното — но накрая прояви разбиране.

Аз също получих меч.

Йоримицу ми го поднесе, когато стана време да тръгваме. Самият той не го докосна, просто остави в нозете ми дълго лъскаво ковчеже от абанос, сетне го отвори и се поклони дълбоко. Вътре, сред листенца от хризантеми, лежеше мечът.

— Хм, а не може ли да ми дадете пистолет? — попитах го аз. — Глок? Инграм? С тия чудесии ме няма никакъв.

Йоримицу поклати глава и наведе брадичка — да съм вдигнел меча.

Махнах предпазливо малко от цветчетата, за да намеря ръкохватката. Мечът беше за чудо и приказ. Ръкохватката беше от злато и бисер с инкрустирани върху тях йероглифи и светкавици. Стоманеното острие беше безупречно и лъснато до блясък, така че светеше като чисто сребро. Нервното ми отражение върху него само разваляше това съвършенство.

Мечът беше дълъг към метър — метър и трийсет и сякаш тежеше цял тон.

— Наистина е много красив — отбелязах аз, — но не ме бива да разрежа дори коледната пуйка, без да оплескам всичко. Това тук не е работа за мен, поне така ми се струва.

На преден план излезе Шоки. Извади меча от ковчежето и замахна с него над главата си. Познаваше го, беше го държал и преди. Това бе не просто меч, това беше

мечът

: казваше се кусанаги-но-цуруги, страшилището на бесовете, което ги косеше наред. Бе изкован не за друг, а за самия Суса-но-о, бога на бурите, съвършеният му метал бе каляван десет хиляди пъти, така че сега можеше да направи на прах и необработен диамант. Съвършеното му равновесие бе радост за всекиго, който го хване в ръка, наточеното му острие — страховита смърт за всекиго, който излезе насреща му. Направо пееше, докато Шоки сечеше с него въздуха, а цялата светлина в стаята сякаш се втурна да прегърне чистата му сребърна прелест.

Шоки ми подаде меча, но той тупна с трясък на земята.

Йоримицу се смръщи, когато острието се заби в твърдото дюшеме. Опитах се да го изтегля с две ръце, но къде ти — оръжието тежеше, сякаш е от камък, а аз в никакъв случай не съм младият крал Артур. Наложи се да го издърпа Шоки и този път, преди той да се оттегли, стиснах с все сила оръжието с две ръце и успях да го вдигна едва ли не до кръста си. Държах го право пред себе си, досущ огромен метален член. И аз не знам как не се запревивах от смях.

— Чудничко! — възкликнах.

Йоримицу ми се стори малко притеснен, но не каза нищо. На кръста му се поклащаха неговите два меча.

— Няма ли да получа и ножница? — поинтересувах се аз и посочих неговите.

— Не може да бъде вкаран в ножница — обясни ми той.

Понечих да попитам защо съм получил само един меч — не че си умирах от желание да ми дадат още един, пък и нямаше да се справя — когато Шоки ми отговори. Да си въоръжен с два меча било бушидо, така правели единствено самураите. Той уважавал дълбоко бушидо, но предхождал кодекса с доста години. Не бил самурай, бил само и единствено Шоки. И открай време бил въоръжен само с един меч.

Докато пътувахме, се наложи да оставим и моя, и другите мечове в багажника. Те може и да са оръжието на истинските воини, но какво да се прави, не се побират в съвременните луксозни автомобили. Шофьорът обаче беше въоръжен с картечница и докато пътувахме, Бенкай я крепеше на сгъвката на ръката си. И досега Йоримицу не ми бе изложил плана, та щом подминахме Таузънд Оукс, си рекох, че сигурно не е зле да попитам.

— Ще се бием — отвърна ми той.

— Това го знам и сам — рекох му, — но как ще проникнем вътре? Сигурно има някаква стратегия, нали?

— Ще нападнем — каза той.

— Добре де, ами ако ни причакват?

— Твърде вероятно е.

— Тогава как ще проникнем?

— Ще се бием — знаеше си той своето.

Усетих как някъде в дъното на съзнанието ми Шоки кима.

Страхотен план, няма що, рекох си наум.

Всъщност какуре бяха обмислили нещата малко по-внимателно, отколкото го изкарваше Йоримицу. Така и не разбрах дали ми се прави на смирен, на непроницаем, или просто си придава важности — макар че в никое друго отношение не ми се е струвал надут.