Небесни псета

Не смятам, че Шоки бе особено смаян, докато карах по Родео Драйв. От това само започнах да го уважавам още повече, тъй като Родео Драйв не е смайвало никога и мен. Не бих живял тук, дори и да разполагах както едно време с пари. Помня някогашните купони из тежкарските къщи в Бевърли Хилс, не помня обаче да съм се кефил и на един-единствен от тях. Хората, които избират да живеят в Бевърли Хилс, си представят класата и стила така, както им диктуват единствено етикетите с цените: затова тук гъмжи от новоизлюпени богаташи и иранци, които не правят нищо друго, освен да люпят шамфъстък. Показани са в „Щуротии в Бевърли Хилс“ по-достоверно, отколкото дори моята отракана приятелка от Гилдията на киноактьорите е предположила в докторската си дисертация.

Спрях при тротоара от другата страна на улицата, точно срещу кръчма „Ромеро“. В заведението нямаше посетители, не видях и някой да се задава на пресечка разстояние, затова изскочих като тапа от колата и хукнах презглава към порутената барачка.

„Дошъл си да си угодиш на душата, мой човек“, помислих аз и се опитах да предвкуся наум един от несравнимите им мексикански специалитети с пастърма. Не съм много сигурен, но ми се стори, че и Шоки направи движение, което би могло да се оприличи на облизване. Тъкмо бях стигнал до средата на улицата, когато вниманието ни бе привлечено от писъците на някаква жена.

На стълбището на порутен жилищен блок стоеше дребничка възрастна мексиканка, нарамила цяла камара пластмасови пазарски пликове. Двама младички латиноамериканци бяха застанали от двете й страни, а трети я бе зяпнал от най-горното стъпало. Над входа имаше очукана табела, на която пишеше „Casa del Sol“

4

, но мен ако питате, по нищо не личеше слънцето да е гряло скоро над въпросния недвижим имот.

Обърнах се и видях как двамата хулигани сграбчват жената за ръцете, а третият сочи дамската й чанта. Тя се опита да ги разгони, като същевременно задържи покупките и чантата и запази равновесие. Пликът с покупките се обърна и падна на стълбището. Една маруля се търкулна по тротоара чак до улицата и спря едва ли не в краката ми.

Още преди да съм осъзнал какво точно става, се впуснахме в действие.

Шоки хукна към стълбището (ще ми се да кажа, че имам нещо общо с онова, което се разигра от тук нататък, но да ви призная, не бях нищо повече от пасивен наблюдател вътре в собственото си тяло). Изкачи стъпалата по две-три наведнъж и отиде при хлапака най-близо, като го сграбчи за мазната, вързана на конска опашка коса. Хулиганът ревна от изненада, но още преди той и аверите му да са реагирали, Шоки го изрита в коляното и пак го дръпна за косата. Нещо изпука — я коляно, я врат — и хлапакът се свлече.

Вторият хулиган изтласка бабката от пътя си. Тя падна по стълбището, изпусна и останалите покупки и се приземи в спаружената трева. Последният от престъпниците извади от джоба си нож и се втурна надолу по стълбите. Шоки се завъртя и фрасна с отворена ръка втория хлапак под лъжичката. Той изстена и се преви одве, но Шоки сграбчи огромната сребърна тока с череп върху нея на колана му и го вдигна във въздуха.

Хулиганчето, хукнало по стълбището, явно видя какво става, но бе набрало инерция и не успя да удари спирачките. Шоки тласна приятелчето му към него, насочвайки го с все сила право към върха на извадения нож на другия хлапак. Той изпищя: ножът се заби в гърба му и върхът изскочи от другата страна, насред гърдите. Хулиганът, връхлетял отгоре с ножа, не издържа на тежестта на пронизания латиноамериканец и двамата се затъркаляха надолу по стъпалата. Чу се как костите им се чупят. Приземиха се в подножието на стълбището и повече не помръднаха, сякаш са мъртви.

Шоки се извърна към жената, която още лежеше в тревата и гледаше ужасена.

— Огенки дес’ка? — рече той.

Женицата сякаш изгуби дар слово, когато видя японските йероглифи, с които бе изрисувано лицето ми, и чу странните думи.

— Добре ли сте? — повторих аз.

Тя понечи да кимне, сетне посочи думите върху тялото ми. Докоснах бузите си с пръсти и ги погледнах. Боята явно се бе поразмазала от потта, избила след усилията ни. Дано не бе пострадал и Шоки.

— Que esta? — попита мексиканката.

С тези натръшкани окървавени хлапетии около нас нямаше за кога да обяснявам (да си рече човек, че изобщо можех да обясня нещо). Усетих, че Шоки пак се е оттеглил в главата — или в душата ми? — там, където се бе настанил.

Реших, че е време да бия отбой.

Хукнах назад към колата и отпраших възможно най-бързо. Замислих се какво ли съм причинил на онези хлапаци, дали не съм убил някого от тях. Не че ми бяха много симпатични, но бях крайно уплашен, че Шоки е надделял напълно и аз съм си останал една безгласна буква. Колкото и рицарски да бяха подбудите му.

Съвсем бях забравил за кръчмата, но когато малката барачка изчезна в огледалото, разбрах още нещо за Шоки.

Стори ми се, че съжалява, задето се е разминал с мексиканските специалитети.

Заклинание (IV)