Небесни псета

Незримият вятър започва да кръжи около него. Шутен Доджи усеща как той се докосва до самата му същност. Онова, което доскоро не е било нищо друго, освен размазано петно по края на мрака, сега се беше разрасло и е разцъфнало в пронизващо ярка алена светлина, от която чернилката — занданът, където той толкова дълго е бил заточен — се стопява. Вятърът го сграбчва, бръква вътре в него с дълги нокти, за да изтегли повелителя на бесовете към нажежената червена звезда насред светлината.

Кървавите ритуали почти са приключили. Жертвите са принесени, обредите — извършени. Макар и все още да няма истински език или гърло, Шутен Доджи усеща вкуса на кръвта. Макар и да няма стомах, е заситен от нечуваните количества погълната плът и кости. Силата в него нараства, ветрищата, духащи между световете, го тласкат към портата между Горната и Долната земя и той копнее за отдавна изгубената плът и кръв, копнее отново да усети как е покрит с човешка кожа.

Звъни кристална камбанка, алената светлина става още по-ярка и дори Шутен Доджи се вижда принуден да затули многото си очи. Ето, това са последните заклинания, с които го призовават, и човешката му обвивка е почти готова да усети неговото величие — да се превърне в Шутен Доджи.

Халата отзад задухва още по-силно и го повдига към ослепителната светлина. Гласовете напяват в разнобой молитви, а разбесувалият се вятър им отвръща в контрапункт. Сега Шутен Доджи е в светлината, не може да бъде различен в нея. Алената горещина идва от неговата кръв и от кръвта на принесените в жертва хора, от която той е пил. С необузданата си топлина, с мощта и светлината си халите блъсват портата и я разтварят.

Шутен Доджи тъкмо се кани да мине през нея, когато светлината примигва. Вятърът утихва, зовящите гласове пропускат такт и замлъкват.

Портата се затръшва току пред него. Повелителят на бесовете ревва ядно и души мрака, който отново започва да се спуска.

Чува друга песен, далечна, галеща слуха. Алената светлина е прорязана от черни жили и започва да помръква. Халата променя посоката си и отново го тегли назад към парчетиите мрак.

Той се устремява напред, отваря широко всичките си очи да види каквото може да се види.

Зейнала е друга порта.

Онзи вече е минал през нея.

Гневът на Шутен Доджи отстъпва място на примирението, а след миг — и на развеселеността, понеже той е осъзнал: отколешният му враг ще го чака, повикан, както и Шутен Доджи, от отвъдното царство. Така е, откакто свят светува, така ще бъде вовеки.

Той не би приел друго (не че имаше избор).