Небесни псета

— Какво беше това? — попитах аз и забих меча на Шоки в насечения на късчета бяс, който продължаваше да се гърчи.

Шоки понечи да се оттегли отново, но след като зададох въпроса, усетих, че пак се е приближил до повърхността, и още преди Йоримицу да е изрекъл отговора, го чух в съзнанието си.

— Шикоме — поясни Йоримицу и от Шоки разбрах, че това е поредният от множеството бесове повелители и слуги на горьо-до.

Наплютият какуре се стисна за бузата и пак застена. Бенкай се надвеси над него, ала и на мъждивата светлина видях, че от едната страна цялото лице на човека е почерняло. Клетникът отново се бе свлякъл на колене и трепереше или може би се гърчеше. Йоримицу и другият Мъж в черно отидоха при него, аз ги последвах. Човекът беше обронил глава и я бе заровил под мишницата си. Бенкай се пресегна и като го сграбчи за косата, извърна лицето му, за да го огледа. Йоримицу поклати глава и погледна Бенкай, който на свой ред извърна очи към мен.

Аз не разбрах, затова пък Шоки схвана за какво става дума. Без да се колебае и миг, отиде зад проснатия на земята какуре и вдигна меча.

Замахна само веднъж, главата на горкия мъж се търкулна от раменете му и тупна с лицето надолу в тревата. Още няколко мига тялото му стоеше изправено, а от шията бликаше кръв, после и то се свлече в прахта.

— Божичко — простенах, загледан надолу.

Кръвта още се стичаше от тежкия меч в ръката ми. Йоримицу отиде да огледа какво е останало от джипа. Трупът на какуре, пуснат от небето, беше станал на въглен от нагорещения двигател и струйките пара, които и досега се виеха над капака. Йоримицу затвори очите на мъртвия си другар и за миг подържа длан върху лицето му.

— Хайде! — рече той и погледна към владенията на Рипън. — Да вървим.

За огромна моя изненада изкачихме баира без други произшествия. Беше стръмно, но не се затруднихме. От време на време Йоримицу спираше и ми напомняше, че вече не е в първа младост, но въпреки това настояваше да бързаме и той да върви отпред. Останах с впечатлението, че чака тази вечер от много отдавна, едва ли не цял живот, и е преизпълнен с решимост да крачи отпред, да води. Бенкай пазеше отзад.

На билото пътеката ни изведе на широка морава зад вилата на Рипън. Тук-там имаше цветни лехи и множество метални скулптури — дори в тъмното разпознах изкривените източени линии на статуя от Джакомети — но от мястото, където стояхме, до къщата нямаше никакво прикритие. Огромната триетажна постройка бе окъпана в светлини, едно от крилата бе озарено от синкавото отражение на плувния басейн. Сега, когато вече виждахме къщата, бученето в главата ми като че ли се усили и аз усетих, че Шоки се старае още повече да ми помогне да го заглуша.

— Сега какво? — попитах аз.

Йоримицу разтърка слепоочията си с върховете на пръстите. Запитах се дали и той долавя бученето.

— Сега чакаме — рече той.

— Какво?

— Шутен Доджи — пророни Йоримицу.

„Ха!“, казах си наум.

Колкото повече чакахме, толкова по-силно ставаше бученето. Накарах Шоки да ми помогне да го заглуша, а Йоримицу направо държеше главата си с ръце. Но Бенкай и оцелелият Мъж в черно сякаш не бяха засегнати.

— Какво е това? — попитах Йоримицу.

Той едвам вдигна глава. Видях в очите му болка.

— Горьо-до отварят портата между царствата. Щом я отворят докрай, ще се опитат да минат през нея.

— Защо не ги нападаме?

— Скоро — каза той. Сграбчи китката на Мъжа в черно и погледна часовника му — беше суотч — сетне кимна. — Скоро.

Не знам кое се случи по-напред — не е изключено да е станало и едновременно: най-неочаквано бученето се усили неимоверно и през един от големите задни прозорци във вилата на Рипън излетя тяло.

— Хай! — каза Йоримицу — още се държеше с една ръка за главата.

С другата стискаше меча. Предвождани този път от Бенкай, и четиримата се втурнахме през моравата към къщата.

Щом наближихме, виковете и дрънченето на стомана се засилиха. Отново се чу как се троши стъкло: от френските прозорци водещи към площадката от вишнево дърво около басейна започнаха да изскачат мъже. Двама от тях — бяха облечени в черно, единият бе какуре, другият горьо-до — се биеха с мечове. Едната ръка на какуре висеше безжизнено покрай хълбока му, а с другата той отбиваше яростните удари на наемника на Рипън, който го изтласкваше все повече към ръба на басейна. Бяхме далеч и не можехме да му помогнем, но въпреки това Бенкай се завтече към тях. Тъкмо когато горьо-до се готвеше да нанесе смъртоносния удар, Мъжът в черно пусна меча и в ръката му сякаш от дън земя се появи кама, която той заби в корема на противника си, сетне го преметна през рамо и го хвърли във водата. Без да губи и миг дори да си поеме дъх (да не говорим пък, че едната му ръка практически беше обездвижена), Мъжът в черно грабна меча и се втурна през счупената врата обратно в къщата.

— Само така! — насърчих го аз.

Шоки се присъедини към мен.