Небесни псета

Погледнах мъжагата, който сви рамене, подсмихна се, пак сви рамене, сведе поглед и се почеса по челото — странен жест за човек, който допреди миг бе изглеждал толкова корав, но все пак с него той сякаш ми казваше: „Да й се не види и на тази Киноиндустрия, гъмжи от изроди като този, дето говорят за себе си в трето лице. Божичко, видях се в чудо с тях!“.

Поне аз го изтълкувах така. Човек сигурно трябва да е бил в Индустрията, за да го разбере.

Мъжагата отстъпи встрани, стори ми път и ми махна да влизам. Прояви благоприличие да не ме последва при секретарката. Надникна в коридора да види къде е плешивият, после затръшна с все сила вратата и се шмугна някъде из кабинетите.

В двата края на тапицираното с плюш канапе срещу секретарката седяха двама азиатци в еднакви сиви костюми. Бяха отпуснали ръце със сплетени пръсти върху скута си и не си направиха труда да ме погледнат. Всичко в кабинета носеше непорочния отпечатък на големите пари: бе простичко и изтънчено, но безспорно и скъпо. Цветовете бяха убити и пастелни и вдъхваха спокойствие, обзавеждането се състоеше само от сребро и стъкло. Някъде в дъното от тонколони, които не се виждаха, се лееше тиха музика на клавесин.

Когато се приближих, секретарката говореше по телефона. Усмихна ми се, колкото да не е без никак, и ми показа с пръст да почакам. Кимнах и застанах край бюрото, но разговорът явно нямаше да свърши скоро. Хвърлих едно око към книжата по писалището и към отворения бележник, в който жената записваше срещите на шефовете. Тя ме забеляза, че надничам, и затвори бележника, после ми се усмихна накриво и си продължи разговора.

Отидох при отсрещната стена да разгледам пъстрата картина. Беше японска, на нея бяха изобразени няколко страховити същества, готови да се нахвърлят на три гейши — поне ми се стори, че са гейши. Едно от съществата върху платното беше с човешка маска, но другите чудовища зяпаха бледоликите жени с неприкрита необуздана похотливост. Гейшите бяха изобразени по-скоро като покорни, отколкото като уплашени или ядосани, и аз останах с впечатлението, че са проститутки. След миг забелязах лепнато под картината картонче с името на художника: Утагава Йошиику. Чувах го за пръв път. То оставаше да го зная, къде ти!

— С какво мога да ви бъда полезна?

Секретарката си беше свършила разговора и ме гледаше. Азиатците продължаваха да седят на канапето сковано, без да продумват, сякаш са глътнали бастун. Върнах се при бюрото и се постарах да си възвърна някогашния прословут чар.

— Здравейте! — рекох ухилен. — Аз съм приятел на Мики Марвин.

Секретарката нямаше чувство за хумор. Видях го начаса.

— Майтапя се — поясних. — Наистина.

Ама никакво чувство за хумор. Дотук бяхме с някогашния прословут чар.

— Всъщност съм тук — продължих, ухилен до уши — по повод на един въпрос във връзка с киностудия „Небесно псе“.

— Сбъркали сте вратата — скастри ме хладно жената. — Тук е киностудия „Усмихнатото хлапе“.

— Знам. Но доколкото знам, седалището на „Небесно псе“ също е в този кабинет.

— Не мога да ви помогна с вашите знания.

Тъкмо го каза и зад нея изникна мутрата, изтикала навън плешивеца. Много умно, няма що!

— Проблем — рече борчето.

И това не беше въпрос.

— Тъкмо обяснявах на господина, че, както личи, е сбъркал кабинета.

— Вратата е насам, мойто момче — каза борчето.

Ако не ме лъже паметта, последният път, когато са ми казвали „мойто момче“, беше в една серия на „Макмилан и съпруга“, който снимах през 1972 година. Пак опитах номера с чара.

— Не се безпокойте, все ще я намеря тая врата — рекох на мутрата. — Не съм чак толкова загубен, но мен ако питате, господин Олдъс няма да е особено доволен, че сте ми я показали.

Мъжагата отстъпи крачка назад — явно се бе отказал да ме гони, а секретарката присви очи срещу мен.

— Да не сте приятел на господин Олдъс? — попита борчето.

Всъщност бях видял името на Олдъс в бележника с графика на срещите. Секретарката погледна затворения тефтер, после пак вдигна очи към мен — явно разбра каква е работата. Но не беше сигурна.

— Нямате уговорена среща — натърти тя.

— А вие откъде знаете? Не сте ме питали как се казвам.

— Господин Олдъс не е… — подхвана секретарката, но после се усети. — Та как беше името?

— Името е Силвър — рекох й. — Предайте на господин Олдъс, че съм наминал да уточним новите условия за проекта „Небесно псе“.

— Сигурна съм, че той няма представа за какво говорите — отсъди жената, но не много убедено.

Погледна бияча, който понечи да излезе иззад бюрото. Разбрах намека и се насочих към вратата. Сега вече двамината на канапето ме гледаха вторачено. Единият беше сложил длани върху бедрата си, сякаш се канеше да стане. Забелязах, че на два от пръстите му липсват горните фаланги.

— Предайте му, че ще обядваме заедно — казах на секретарката и се шмугнах в коридора.

Тъкмо тръгнах към асансьорите, когато вратата зад мен се отвори. Мъжагата ме изпроводи с поглед, докато не се скрих зад чупката към асансьорите.