Небесни псета

А после и връзката с Джак Рипън. Онова приятелче Мики Марвин — а ако се съди от нрава му, той беше или нископлатен агент, или нископлатен директор на продукция, бях сигурен единствено, че е нископлатен — изглеждаше повече от сигурен, че именно Рипън дърпа конците в „Усмихнатото хлапе“, и макар да смятах да проверя и това, нямах причини да се съмнявам в твърденията на дребосъка. През последните десет години „Рипън Ентъртейнмънт“ бе погълнал към дузина малки и недотам малки киностудии, звукозаписни компании и издателства и се бе наложил като един от основните играчи в Индустрията. По едно или друго време Рипън беше работил с кого ли не, от Мърчънт Айвъри до Арнолд Шварценегер, и вече години наред „Рипън Ентъртейнмънт“ печелеше нечувани пари. Не знам дали е заслуга на Рипън — а никой в Холивуд не желае да припише успеха на останалите на друго, освен на сляпата случайност и късмет — но студията му сякаш винаги беше на правилното място в правилното време и неизменно обираше лаврите. Всъщност ако не ме лъжеше паметта, наскоро бях чел някъде, че Рипън е продал компанията си на една от наистина големите акули — че е сключил сделка за сума ти милиарди, каквито не се сключват всяка седмица.

Самият Рипън беше започнал като оправен, преливащ от енергия агент и се бе наложил като самото въплъщение на холивудски магнат, който лансира млади актриси. Междувременно си спечели прякора Изкормвача, макар че сега никой не дръзваше да го нарича така в очите. „Рипортър“ и „Варайъти“ още си позволяваха да го наричат Изкормвача, но само в неподписани малки материалчета — който искаше да остане на софрата на Холивуд, гледаше да не напомня много-много на Рипън откъде е тръгнал и докъде е стигнал. Преобразяването му от негодник в магнат беше съпътствано и с промени в неговия нрав. Или по-точно, в неговия „имидж“. Изкормвача беше изместен от Господин Благотворителност: Рипън прегръщаше всяка кауза, стига тя да му гарантираше, че гадната му физиономия ще се появи върху страниците на „Лос Анджелис Таймс“. Като се почне от акцията по спасяване на залива Санта Моника и се стигне до плюшените мечета, подарък за сирачетата в Африка, Джак Рипън постоянно присъстваше с чек, усмивка и снимка.

Най-смешното бе, че всъщност помнех Рипън от едно време, макар че се съмнявах той да се сеща кой съм. Той тъкмо бе започнал да се налага като агент и още се представяше с истинското си име — Дж. Дж. Рипович, когато моята звезда започна да се задъхва. Представляваше цяла гмеж новоизлюпени звездички — все въздух под налягане. В ония години беше припрян и нервен, с треперещи като листо ръце и мигащи очички, тънък като вейка и притеснителен до смърт. Запознах се с него във време, когато славата на „Солникови и Пиперкови“ вече бе започнала да помръква, но аз все още бях достатъчно известен, та Си Би Ес възнамеряваше да заснеме поредната дълга-предълга поредица, в която действието да се върти около мен. Ние подбирахме актьори — между другото, в моя случай холивудското „ние“ се свеждаше до това, че аз си седях и плакнех очи: зяпах циците, докато един от асистентите вършеше цялата работа — а Рипън, който всъщност се казва Рипович, пробутваше някакво девойче за една от ролите. Не му помня името, затова пък помня, че тактиката на Рипън в налагането на младичката актриса се свеждаше до това да я предлага като последния мръсен сводник на всеки, от когото тя — по-точно той, би имал някаква полза. Помня, че актрисата едва ли имаше и седемнайсет години и че аз начаса определих за себе си Рипън като един от най-отблъскващите използвачи в Холивуд.

Почти сигурен съм, че отчуках един-два пъти момичето. Виж, знам със сигурност, че то не получи ролята.

В Холивуд парите наистина сменят притежателите си, но при нравите е друго. От дъното Рипън се издигна до най-големи висини, докато моята кариера се сгромоляса с гръм и трясък, но ето че сега си имах работа със сводници и проститутки и името на Рипън отново изникна на повърхността. Дума да няма, Рипън притежаваше компания с оборот от милиарди долари и с хиляди какви ли не дъщерни фирми и фирмички. Не бе изключено той изобщо да не подозира, че е собственик на „Усмихнатото хлапе“, камо ли пък на „Небесно псе“. Не беше кой знае каква философия да врътнеш на бърза ръка едно порнофилмче в огромната киностудия, особено пък ако тази продукция бе предназначена само и единствено за чужбина. Рипън трябва да е луд, за да разреши съвсем съзнателно подобно нещо. Ако се разчуеше, вестниците щяха да гръмнат, и то съвсем не с материалчета, каквито допадаха на Рипън. Той имаше прекалено много за губене, за да постъпи толкова тъпо.

И така, в този бизнес парите често сменят притежателите си. А колкото до нравите…