Небесни псета

Реших да отскоча до седалището на Гилдията на киноактьорите в Холивуд. Първо се отбих да похапна в „Котаракът и цигулката“ на булевард Сънсет — взех си задушено по овчарски и две халби бира. По ирония на съдбата въпреки огромните усилия, които жителите на Лос Анджелис хвърлят, за да бъдат забелязани, това вероятно е градът, където е най-неприятно да гледаш околните, но има няколко местенца, където все пак си е забавно да го правиш: на Мелроуз заради ментетата, във Венис — заради откачалките, в Холивуд — заради путьовците. „Котката и цигулката“ уж е британска кръчма, но британското в нея е плод на кинаджийските блянове за веселата стара Англия. Кухнята обаче не е лоша, бирата е студена — така разбирате, че в заведението няма нищо британско — а тълпата, разположила се на открито: предимно типове с прически в стил „метъли“, си е доста зрелищна. Двоумях се дали да не си взема още една бира, но времето не чакаше. При Гилдията на киноактьорите не намерих къде да спра и се наложи да вървя пеш някъде към пет-шест пресечки: такъв си е Лос Анджелис, град на вероотстъпничеството.

Докато крачех към сградата, плувнах целият в пот и за миг се поспрях да се насладя на блажения хлад, създаван от климатичната инсталация в Гилдията на киноактьорите. Отидох на „Пропуски“ и обясних на момчето там, че търся данни за една киностудия, предложила ми работа — да видя дали е надеждна. Онзи се оказа нафукан педераст. Поиска ми членската карта, а тя беше със снимка отпреди двайсет години. Надутото копеле погледна подозрително снимката, сравни я със сегашното ми лице и пусна името ми в компютъра. За късмет през всичките тези години си бях плащал надлежно членския внос, макар че не знаех за кой дявол го правя. Сигурно защото проникнеш ли веднъж в Индустрията, няма излизане! Член съм, моля ви се, и на Академията за киноизкуство. Аз съм един от онези нещастници, дето всяка година посочват боклуците, печелещи „Оскар“-ите. Академията гъмжи от некадърни дъртаци като мен, на които просто сърце не им дава да излъчат някого, дето да е по-преуспял и по-млад от тях.

Онзи поплювко на „Пропуски“ изсумтя изненадано, когато базата данни избълва положителен отговор, и ме упъти към кабинет на втория етаж. Наложи се да чакам асансьора, отсъдих обаче, че за днес съм вървял повече от достатъчно, а трябваше да пестя сили и за на връщане. От асансьора тръгнах в грешна посока, но вървях, докато открих въпросния кабинет.

Вратата беше отворена — почуках лекичко и надзърнах вътре. Някаква младичка — божичко, приличаше на клакьорка от гимназията — пишеше върху клавиатурата пред монитора, като притискаше между рамото и ухото си телефонната слушалка. Беше с къса мръсноруса коса, подстригана на нещо като клин — отзад й висеше опашчица от няколко кичурчета, която лично според мен разваляше всичко. Докато пишеше на клавиатурата, девойчето сякаш подскачаше, изглеждаше много бойко. Върху писалището се мъдреше табелка, от която се разбираше, че това е Б. Артър. Момичето ме погледна с крайчеца на окото и без да прекъсва разговора, ми махна да вляза.

Седнах срещу него и докато то си свърши работата, реших да огледам кабинета. Двайсетина-трийсет художествени фотографии в рамки красяха бежовите стени, по които бяха наредени без някакъв строг ред. Бяха все рекламни фотоси от трийсетте и четирийсетте години: Каръл Ломбард, Лупе Велес, Телма Тод, Вирджиния Хил. И цял куп други актриси, които не познавах, но всичките бяха големи красавици и бяха снимани млади, в зенита на бляскавата си слава.

— Мале! — възкликна младата жена.

Беше затворила телефона ме оглеждаше от глава до пети.

— Какво?

— Марти Бърнс! Мили боже! — ахна пак девойчето и красивото му личице грейна от лъчезарна усмивка.

Сега вече реших, че може би момичето е студентка първите курсове.

— Да, същият. Срещали ли сме се някъде?

— А, не. Но въпреки това ви познавам. Просто харесвам много „Солникови и Пиперкови“.

— По кабелната телевизия ли сте ги гледали? — попитах я аз — беше изключено да е била родена, когато излъчваха поредицата за пръв път.

— Да. Имам сериите и на записи. Направила съм си дори нещо като картотека.

— Ама наистина ли? — ахнах аз. — Защо?

— Защото сериалът е блестящ. Поколенията се менят, а хората пак гледат Пол Хенинг и Шъруд Шварц, и Норман Лиър, ами Мани Стайлс! Мен ако питате, той е невъзпятият гений на телевизионните сериали от шейсетте години. И другите му поредици са силни, но изобщо не могат да се мерят със „Солникови и Пиперкови“ и „Коткови и Мишкови“.

— Срещали ли сте някога Мани? — поинтересувах се аз.

Само като чуех името му, и на бузата ми се появяваше нервен тик. Беше създал и продуцирал „Солникови и Пиперкови“ (колкото до „Коткови и Мишкови“, човек може да каже само едно: пълна боза) и до него Джак Рипън приличаше на Жана д’Арк. Когато бях на шестнайсет години ми предложи моя си телевизионна поредица, стига да муча като крава и от време на време да му правя по някоя и друга свирка.

— Познавате ли някого, който да е познавал Мани?