Небесни псета

Навръх импровизирания жертвеник с вериги е прикована една от бледоликите. Млада е, прилича на крава, врещи от страх. Той вдига глава и души в тази посока. Долавя миризмата на половия й орган, въпреки че жената не е девствена, и на кръвта, стичаща се под бледата й кожа. Чува как тупти сърцето й. Но надушва най-вече сковалия я ужас — миризмата, която той обича най-много.

Насочва с мисъл едрото тяло на своя Слуга към жената и миризмата става по-наситена, по-тежка. Жената, която ще бъде принесена в жертва, отваря уста и пищи, но за него този звук е като галеща музика. Той прокарва нокът по оголената плът на стомаха. От раната бликва кръв, а опияняващата миризма само подклажда желанието му. Той отново посяга надолу да хване органа, какъвто няма, и се смее, задето е толкова разсеян и глупав. От изкривената уста на неговия Слуга излиза звук, какъвто ще чуете, когато змия поглъща плъх.

Писъците на жертвата — тази музика за неговите уши, се засилват, когато той засмуква хищно кръвта върху кожата, която е разголил. Съвсем се разпалва от импровизирания рецитал: откъсва стръвно с остри зъби месото от костта и го поглъща, за да стигне до сочните органи. В началото излапва вътрешностите — стомаха, бъбреците, черния дроб, и запазва сърцето за мига, когато симфонията ще достигне своето кресчендо. Приплъзва се нагоре, изсмуква едното око и го гълта цяло, после бръква с мръсен нокът в очната ябълка и остъргва сивкавата слуз.

За да не изстине тялото, се връща при дупката в корема, разкъсва още по-надълбоко кожата и оголва яйчниците. Изтръгва мъничките органи, стиска ги между лапи и размазва жълтеникавата пихтия върху гръдния кош със смъкната от него кожа. Лиже течността, сякаш е черен хайвер, после разчупва със зъби ребрата, за да осмуче и сочния костен мозък. Накрая изтръгва и застиналото сърце, вдига го над главата си. Разтворил уста, изстисква в гръкляна си студената кръв на жертвоприношението, после запокитва настрани голия мускул. Ровичка из костите, но сред тях не е останало нищо вкусно.

Не щеш ли, го пронизва мрак. Песента на онези, които го зоват, лека-полека заглъхва, връзката е прекъсната. Той усеща как се отдалечава от тялото на своя Слуга: приличната на звяр душа на съществото отново влиза във владение на своята форма. Съществото се свлича на пода и се нахвърля върху димящата окървавена купчина месо. По-ненаситно е и от беса. Гладът му няма засищане: той ламти за още и още и копнее да съхрани дори тази ограничена вещественост.