Небесни псета

Не си бяха направили труда да ми взимат пръстови отпечатъци, затова пък преди разпита ми бяха отнели всички лични вещи. Трябваше да се явя на гишето на дежурния сержант и да си ги получа. Тъкмо проверявах колко пари са ми свили от портфейла, когато чух, че някой ме вика по име.

От другия край на фоайето ми връхлетя Сид Тайтелбаум.

— Я ела насам! — извика той, после ме сграбчи за лакътя и ме затегли по коридора. Отвори рязко вратата на един от кабинетите, надзърна вътре и ме дръпна да вляза. — Какви ги вършиш? — изкрещя Тайтелбаум право в лицето ми.

— Божичко, Сид, та сега е… — Погледнах си часовника. — Сега е три и половина през нощта, а аз вися тук като ненормален. Ти какво правиш по това време в участъка?

— Правихме хайка на проститутките — отвърна Сид. — Но това не е интересно. Я ми кажи кой те би по главата да се хващаш с онова лайно Джон Дългуча? И имаш наглостта да идваш да ме молиш за помощ! Гарантирах за теб, копелдак такъв, а ти какво, забъркал си се в тая каша и подля вода и на мен!

Още ме стискаше за ръката. С все сила. Отскубнах се от желязната му хватка и се пльоснах на голото бюро. Сид продължи да ме гледа вторачено — още малко и щеше да ме убие с поглед.

— Майната ти! — рекох му.

— Това ли ти е обяснението?

Поех си дълбоко въздух и изпъшках. Опитах се да направя тъжна физиономия, но на Сид не му беше до преструвки.

— Слушай, съжалявам, че се получи така. Трябваше да ти кажа за кого работя. Аз такова… Да ти призная, не мислех, че… Не мислех, че ще се получи така. И през ум не ми е минавало да те използвам.

Сид поклати глава, но пак изглеждаше направо бесен.

— Божичко, Марти! Само това ли ще ми кажеш? Не бил мислел, моля ви се! Нима си седнал да ме убеждаваш, че не си знаел с кого си имаш работа? Че ако погледнеш в речника думата „лайнар“, ще откриеш две снимки на Джон Дългуча? В профил и анфас. Нещо не ми се вярва. Ако ми се занимава с глупаци, си имам Стражински. Какво ли още премълчаваш? Какво още не ми казваш?

— Джон Дългуча… ми разправи една история. И аз му повярвах. Всъщност и сега му вярвам. Стори ми се, че търси нещо, което е загубил. А не просто поредната добра проститутка. Звучи налудничаво, нали?

Сид вече не бе толкова ядосан. Присви озадачено очи.

— Какви ги дрънкаш бе, Марти?

— Капнал съм от умора, Сид. Ако искаш да чуеш обяснението ми, Холоуей и Роуан го записаха на касета. Защо не ги помолиш да ти я презапишат — за рождения ден на Стражински? А аз ще му пратя честитка с автограф: „На лайното — от другото лайно!“.

— Няма да стане — отсече Сид и поклати глава. — Ти ще ми кажеш!

— Сигурно ще ти прозвучи невероятно — подхванах аз с въздишка, — но си мислех, че върша нещо… нещо смислено. Е, да, защо да си кривя душата, хванах се заради парите, но не само заради тях. — След тези думи се почувствах кръгъл глупак. — Стори ми се, че Джон наистина обича това момиче, че мога да го спася и да му го върна. Мислех си, че ще им дам още един шанс. Опитах се… опитах се да повярвам в това. Сега звучи доста глупаво. Дори за мен. Не знам, сигурно е трябвало да бъдеш на мое място.

Сега вече върху лицето на ченгето не се четеше дори почуда. Той изпитваше или скептицизъм, или направо съжаление. Предпочитах да си мисля, че е първото, но нали знаете — гладна кокошка просо сънува.

— Не ти трябва да се занимаваш с проститутки и сводници, Марти — рече Сид. Гласът му бе тих и студен. — От мен да го знаеш! Продавай сандвичи или застраховки, или автомобили на старо. Каквото и да е. Или пак стани актьор. Защото, мен ако питаш, живееш в някакъв измислен свят. Послушай ме, не се занимавай с тези боклуци! И повече да не ми се мяркаш пред очите!

Искаше ми се да му кажа нещо, но колкото и да се мъчех, не намирах думите. Дори ми се стори, че той е прав. Сид отвори вратата и понечи да излезе в коридора. Но спря и ръчката го халоса по гърба. Без да се обръща, ми каза през рамо:

— Но пак можеш да ми пращаш честитки.

После си тръгна.

Продължих да стоя, вторачен в мръсния под. Винаги съм харесвал Сид, смятал съм го едва ли не за приятел. Съмнявах се, че някога отново той ще изпитва същото към мен. Проклех Джон Дългуча и Джоуи Буркана, и всички сводници, уличници и отрепки, превърнали живота ми в такава радост.

— Майната ти! — изругах, ядосан най-много на себе си.

Излязох в коридора и се затътрих към телефонния автомат във фоайето. Трябваше да повикам такси, което да ме прибере вкъщи. Така и не забелязах надвисналата буря.

— Ах ти, шибан педераст!

— А? — простенах аз, след като ме фраснаха с все сила.

Роза Мендес ме гледаше с очи, които мятаха огън и жупел — беше оголила съвършени зъби и бе пламнала като домат, та хубавичкото й лице изглеждаше мораво. Беше стиснала в юмрук пръсти с поддържани нокти и замахна, за да ме фрасне още веднъж след ъперкъта. Бързо отстъпих встрани — направо си залитнах и притиснах длан към носа си. По ръката ми остана кръв. Двама униформени ни зяпаха развеселени, но не се помръднаха, за да се намесят.