Небесни псета

— Защо лъжеш като дърт циганин бе? — изкрещя Роза. — Ах ти, леке такова! Мухльо! Да ме използваш така! Да използваш мен и момичетата заради онзи убиец и мръсен сводник! Иде ми да те изкормя, така да знаеш! Да ти изтръгна сърцето и да се изпикая отгоре. Ако изобщо имаш сърце, педераст скопен!

Дали всички докторки на науките знаят да ругаят така? Може би карат специален курс? Роза пак замахна, за да нанесе смъртоносния удар. Хвърлих един поглед към ченгетата, но те продължаваха да се смеят. Готов съм да се обзаложа, че чакаха да видят как тя ме поваля на земята.

— Роза! — рекох аз.

— Само да си посмял да изричаш името ми! — предупреди ме тя и забучи пестник в гърдите ми. С все сила. — В твоята уста всяка дума се превръща в боклук. Само да си припарил още веднъж в „Нощен приют“! Само да си припарил до момичетата! Чуя ли, че си се приближил до някое от тях, ще ти отрежа мъничките ташачета, така да знаеш, лайнар такъв. Имам познати, които само това и чакат. Стой по-далечко от мен!

Тя пак ме бутна и аз отстъпих още една крачка назад. Вдигна ръка и замахна с разтворена длан, но после се отказа да ме удря. Огледа ме от глава до пети, изплю се върху обувките ми и си тръгна като хала. Ченгетата ме погледнаха и поклатиха глава.

— Тази си я бива — отбеляза първият.

— Да — съгласи се колегата му, — но бързо развя белия байрак.

— Пусна му кръв — възрази първият.

— Но не му счупи носа. И не го изрита по ташаците.

— Така си е — съгласи се първият и двамата си тръгнаха.

Опрях гръб о стената и се свлякох на пода. Пипнах си носа: наболваше ме, но ченгето беше право — вече почти не ми течеше кръв.

Беше ми крив целият свят — не се бях чувствал така кажи-речи от деня, когато се отказах от актьорството. Първо Сид, после и Роза. Да не говорим пък за убийствата. Най-гадното бе, че не можех да виня никого. Искаше ми се да стоваря цялата вина върху Джон Дългуча, върху малката му уличница, върху някой друг. Но както и да го гледах, сам си бях виновен. Знаех в какво се забърквам, когато се съгласих да работя за сводника — просто реших да не се притеснявам за това. Знаех какво върша, когато натопих Сид, че ми е дал информация, а после набутах между шамарите и Роза.

Бях готов да се обзаложа, че в скоро време няма да ми се отвори случай да й набутам нищо друго. Налагаше се да си намеря друга, за която да си мисля с мастурбационни цели.

Насилих се да се изправя на крака и криво-ляво изкретах от полицейския участък. Не беше зле да се поизтупам, но не ми се занимаваше. Не беше зле да повикам и такси, но нямах сили.

Известно време вървях по притихналите улици. Сигурно бяха ужасно опасни, но на мен не ми пукаше. Накрая хванах градския автобус — освен мен имаше още само един пътник. Шофьорът дори и не трепна, когато видя петната кръв отпред по ризата ми. Само провери дали ще пусна цялата сума за билета, после затвори вратите и подкара. Тананикаше си една стара гнусна песничка на Хари Нилсън. Най-тъжното бе, че знаех всички думи — до последната.

Заклинание (II)

Връзката е слаба, образите — странни-престранни:

Непознато място, населено с твари, които нямат чет и пъплят като въшки. Кожата им е белезникава като корема на гол охлюв, очите им са валчести като морски камъчета. Изглеждат големи, много големи — и като размер, и като държане. Големи като всичко около тях.

Досеща се, че е в град, и то в какъв! По-огромен от царствата, които е познавал, насечен от гъста плетеница безкрайни пътища, гладки, твърди и по-широки от пълноводните реки. Дръзки кули от кристал и стомана са щръкнали от пръстта като забучени ятагани. По земята пъплят машини, завладели и нея, и небето — порят въздуха като същински бесове! — тътнат с гласищата на боговете на халите.

Преди колко ли време е било?

Той предполага, че преди много. Толкова отдавна, че всичко наоколо се е преобразило. Толкова отдавна, че се е родил друг, съвсем нов свят.

Който да бъде разглеждан и опознаван.

Покоряван и завладяван.

В който той да властва като върховен господар.