Небесни псета

— Какво „Усмихнатото хлапе“?

— И аз не знам какво. Що за студия е?

Хюс издаде устни напред и докосна горната до върха на носа си, с което заприлича на Габи Хейс.

— Това е свидната рожба на Рипън — поясни журналистът. — Използва я за личните си престижни начинания. Снимал е в нея онзи шантав мюзикъл на ужасите с Дейвид Линч, нали се сещаш? Или ултравиолетовия уестърн с Джон У „Форт Да“. Или минисериала за кабелните телевизии с Том Ханкс и Уинона Райдър, в който действието се развива в Сараево. Заснетото в „Усмихнатото хлапе“ невинаги носи пари, затова пък обикновено обира наградите. Честно казано, в крайна сметка носи и пари.

— Как ще повлияе на киностудията сделката с „Йошитоши“? — поинтересувах се аз.

— Хм! И аз не знам — изпелтечи Хюс. Видях, че му е неприятно да си го признава. — Вероятно изобщо няма да й повлияе. Мен ако питаш, Рипън няма да отстъпи за нищо на света контрола върху „Усмихнатото хлапе“. Но нека проверя.

— Благодаря ти.

— Хайде, изплюй камъчето — подкани журналистът.

— Моля?

— Виждам, че ти се ще да ме попиташ още нещо — подсмихна се Хюс. — Давай смело, не се притеснявай!

Почуках с пръсти по устните си, после скръстих длани върху скута си.

— Но да си остане между нас, нали? — повторих аз. Хюс отново кимна. — Чувал ли си нещо… нещо неприятно за „Усмихнатото хлапе“?

— В какъв смисъл? — попита Хюс.

— Във всякакъв — поясних аз. — Нещо, от което да ти настръхнат космите в носа. Слухове, клюки, драсканици върху стената в мъжкия кенеф. Каквото и да било.

Хюс се наведе над писалището и ме изгледа. Явно подсъзнателно прокара пръст под носа си. Не, нямаше нито едно косъмче, което да стърчи.

— Знаеш в какъв град живеем, Марти — рече накрая журналистът. — Вечно се носят някакви слухове. За всичко и за всички. И майка Тереза да се появи в Спейго, все ще се намери някой, който да изшушука, че от задника й се е подавал лалугер. Джак Рипън има много врагове — с лопата да ги ринеш. И сигурно си ги заслужава. Тръгнеш ли да разпитваш, все ще подочуеш нещичко за него, а и за „Усмихнатото хлапе“. Но нямам намерение да повтарям такива слухове. Дори и да се закълнеш, че няма да излязат от тази стая. Каквито и да са личните ми чувства към Рипън — а тъй като съм нормален, нравствен човек, вероятно се досещаш какви са тези чувства — пак ще ми е тъпо да разнасям клюки. Отговорих ли ти на въпроса?

Очите му блестяха някак странно. Не можех да преценя дали само ми се прави на много морален, или просто ме дразни, за да разпали любопитството ми. Но и в двата случая бе отговорил на въпроса ми.

— Е, какво да се прави, трябва да се примиря! — възкликнах аз.

Погледнах си часовника, бях отнел на Хюс прекалено много време. Изправих се и му благодарих. Отново обещах да му съобщя, ако се натъкна на нещо интересно, той пък каза, че ще се опита да понаучи какви са условията за „Усмихнатото хлапе“ в сделката с „Йошитоши“. Тръгнах към вратата, но преди да изляза, щракнах с пръсти и се обърнах.

— А, да — рекох, — още нещо. — Хюс вдигна рунтава вежда. — Знаеш ли нещо за киностудия… как ли беше, а, да, „Небесно псе“?

Сигурно исках да видя как ще реагира, може би дори очаквах „Небесно псе“ да присъства в някоя от клюките за „Усмихнатото хлапе“, които Хюс отказваше да повтори. Репортерът дори не трепна. Само се позамисли и поклати глава.

— Не ми говори нищо — рече ми. — С Рипън ли е свързано?

Свих рамене и се усмихнах, после махнах и се изнизах. Надявах се и аз да съм поразчовъркал любопитството му.

Върнах се с колата в Холивуд и се отбих в „Нощен приют“. Роза ми беше казала, че ще се поразрови и ще опита да намери една-две снимки на изчезналите проститутки. Не беше в приюта, но едно от момичетата ми връчи плик от кафява амбалажна хартия — върху залепения етикет старателно на машина бе написано моето име. Отворих плика и извадих две мътни моментални снимки — май бяха правени на коледно тържество в приюта. Бяха групови, но на всяка от снимките лицето на едно от момичетата бе оградено с червено кръгче, а откъм опакото бе написано името му. Както би могло да се очаква, Шери беше пищна и червенокоса, с огромни цици и широка цял километър усмивка, а Сид беше кестенява, с късо подстригана коса и момчешко лице едва ли не на зубрачка. Явно се притесняваше от фотоапарата. И двете снимки бяха лоши, така че очите на всички обекти върху тях бяха в една или друга степен розови. И на двете фотографии Роза бе в края — носеше крива усмивка и шапка и бяла брада на Дядо Коледа.

Не бе оставила бележка към снимките.

— Наистина ли навремето сте били известен?

Погледнах момичето, което ме зяпаше така, сякаш съм в клетка в зоологическата градина. Изглеждаше на около тринайсет години, ако не се брои косата й, боядисана в пламтящо розово, и подредените в редичка следи от спринцовка по ръката й. Клатушкаше се напред-назад на пръстите на босия си десен крак. Левия бе притиснала към десния прасец, досущ балерина. Късите й къси панталонки разкриваха тънки като щеки крака и още следи от спринцовка. Не изглеждаше много изискано, затова пък приличаше на малко момиченце.