Небесни псета

— Според мен, да — отвърнах.

Пъхнах отново снимките в плика и го прибрах в джоба си. Момичето вероятно знаеше защо са ми, но нямах намерение да го обсъждам с нея, освен ако тя първа не заговореше за това.

— Как се чувства човек? — попита замечтано девойчето.

— За кое — да е известен или да е бил известен навремето? — попитах го.

В ъгълчето на устата й се бе закачило парченце чипс. Пресегнах се и го махнах нежно с палец. Момичето прихна.

— Смешно ми е — каза ми то.

Щом се качих отново в колата, извадих снимките от джоба си и известно време ги разглеждах. Опитах се да запомня лицата на Сид и Шери, но да ви призная, те приличаха като две капки вода на всички останали проститутки, които съм виждал, и още щом извърнах очи, ги забравих. Дълго се взирах и в лицето на Роза. Виж, него хич не ми беше трудно да запомня.

И аз не знам какво ме прихвана, но реших да отскоча с колата до „Усмихнатото хлапе“ в Бърбанк. Рекох си, че няма да е зле да държа под око сградата до края на работното време — колкото да видя кой влиза и излиза. От тези игрички ползата не е кой знае колко голяма, но никога не е зле да провериш с кого точно си имаш работа, пък и да ви призная, нямах какво друго да върша. Спрях в един гастроном да си взема опаковка от шест бири „Хенри“ и половинка печени фъстъци — все пак имах нужда от нещо, което да ми прави компания през самотните часове на следенето. Грабнах и екземпляр на „Премиера“. Винаги държа в колата малка хладилна чанта — знае ли човек! Само дето кореецът на касата ми взе два пъти повече за шестте бири, та си рекох, че наистина се справям чудесно в живота.

Първата бутилка вече беше пътник, когато спрях при тротоара от другата страна на шосето срещу сградата на „Усмихнатото хлапе“. Заслушах се в мача, който предаваха по радиото, и без да изпускам входа от око, се заех да прелиствам списанието — научих, че Джони Деп бил жив дявол. От това място виждах добре и вратата към подземния гараж на зданието. За такава голяма административна сграда хората, които се движеха пеш, бяха удивително малко. Седях така още доста време, обърнах още две бири и реших, че ми се пикае. Понечих да отскоча до някоя от съседните улички, после обаче си казах, че няма нищо лошо да използвам и мъжката тоалетна в сградата на „Усмихнатото хлапе“. Така де, никой не ме познаваше, никой нямаше причина да се усъмни, че държа входа под наблюдение. Мина ми през ума дори да намина през информацията и да видя как е моят приятел, а защо не да му пъхна и поредната двайсетачка, та да си отваря очите на четири. Имах присъствието на духа да лапна едно ментово бонбонче, за да си освежа дъха, преди да сляза от колата.

Когато влязох в сградата, от полярния студ отново ме побиха тръпки и голите ми ръце настръхнаха. Както беше тръгнало, пневмонията ми бе в кърпа вързана. От асансьора слязоха двама мъже в еднакви официални сиви костюми, но инак фоайето беше безлюдно. На информацията нямаше никого, затова тръгнах право към мъжката тоалетна в дъното. Точно под носа ми вратата се отвори с гръм и трясък и от кенефа излезе младеж в тъмносиньо яке. И двамата се стреснахме, после си кимнахме лекичко, а той ми държа вратата, за да вляза. От мъничък високоговорител някъде по ъглите се лееше тиха досадна асансьорна музика. Почувствах се едва ли не патриот, докато пикаех под звуците на струнния оркестър „101“, който свиреше „Да се завърнеш в Америка“ на Нийл Даймънд.

Измих си ръцете, наплисках си лицето с вода и чак тогава забелязах, че няма хартиени салфетки и разполагам само с онези гадни сешоари за ръце. Докато се опитвах да застана под машинката, за да си изсуша лицето, по врата ми се застичаха струйки вода. Точно в този момент в тоалетната влезе някакъв тип, който ме видя в тази поза. Изправих се и се насилих да се усмихна, но мъжът направи широка крачка, за да ме заобиколи, и на бърза ръка се отправи към една от кабинките. Известно време ръчка резето — явно искаше да се увери, че откачалките ще си останат там където им е мястото — под сешоарите, бълващи топъл въздух. Дотогава лицето ми вече си беше изсъхнало от само себе си. Въздъхнах тежко и се върнах във фоайето.

Младежът, с когото бях изтанцувал едно танго, докато бях влизал в кенефа, седеше на информацията. Беше кацнал върху висок стол и зяпаше през тъмните стъкла на прозорците. Стори ми се, че си мечтае за сърфинг, за волейболни топки и момичета по изрязани бански костюми. На негово място щях да си мечтая точно за същото. Щом се приближих, младежът се обърна и ми кимна отново.

— Желаете ли нещо, господине? — попита ме.

— Да — отвърнах аз. — Всъщност търся господина, който обикновено работи тук.

— Това съм аз — каза младокът.

— Не. Търся възрастния чернокож господин. Малко ми е неудобно да си призная, че не знам името му, но през годините често сме провеждали интересни разговори. Просто исках да го поздравя.

Нямах представа, разбира се, откога чернокожият старец работи тук. От краткия ни разговор бях останал с впечатление, че не е от скоро.

— Само аз работя тук денем — знаеше си своето хлапето.