Небесни псета

Шофьорът се метна на микробуса без регистрационни номера, зави наляво и пое в посока, противоположна на тази, в която бе обърната колата ми. Слънцето се отразяваше в прозорците и не видях дали на предната седалка има още някого. Завъртях припряно ключа на двигателя, но той угасна. Пак го запалих и направих обратен завой по булеварда, като почти отнесох два значително по-скъпи автомобила. Чух по свой адрес цял поток от какви ли не епитети, вдигнах прозореца, включих климатика и се впуснах да преследвам микробуса. Чудо на чудесата, в лицето ме удари студен въздух.

Докато микробусът лъкатушеше из Бърбанк, на два пъти почти го изтървах. На кино и по телевизията изглежда фасулско да преследваш кола, но я да ви видя как ще го правите на живо, без да нарушите сума ти правила! Особено пък ако другият шофьор кара като ненормален, какъвто беше случаят с мъжа в микробуса: жълтото по светофарите му действаше както червен парцал на бик, и той переше, без да се съобразява с нищо и с никого. За късмет движението бе доста натоварено и въпреки че аз току засядах на светофарите, а той препускаше като невидял право напред, все не успяваше да се отдалечи. Бях най-много на шест коли от него, когато зави към бариерата на магистрала Голдън Стейт в северна посока.

Щом излезе на магистралата, която, колкото и да е странно, не бе особено натоварена, онова приятелче натисна газта до дупка и отпраши напред, та се притесних, че вярното ми субару няма да се справи. По едно време стрелката за скоростта запъпли към сто и двайсет километра и аз се притесних още повече, че като нищо ще ни треснат и на двамата по една глоба — знаех, че на отбивката за булевард Ланкършим винаги има катаджии, които дебнат с радар. За наш късмет те явно бяха в почивка — някои похапваха понички, други налагаха един чернокож моторджия, а след километър-два пак започнаха задръствания. Виждах микробуса пред себе си чак до разклона, където Голдън Стейт се влива в магистрала Сан Диего.

Нямах никаква представа накъде е тръгнал микробусът и още по-малка — защо го следя. Нямаше да се учудя, ако шофьорът е тръгнал да закара нещо и щом го остави, се върне право в Бърбанк, но ми се видя странно по това време на деня микробус без регистрационни номера да се занимава с такива делнични дела. Шофьорът на микробуса свърна на изток към Каниън Кънтри, по магистрала Антълоуп Вали и пак подкара като луд. Натиснах газта до дупка с надеждата да не изоставам, но, кажи-речи, нямаше коли, които да пътуват в тази посока, та бе почти изключено да го изтърва. Този път не водеше почти наникъде — докъдето поглед стигаше, имаше само камънак и шубраци. Любопитството ми се разпали още повече.

Слънцето почти беше залязло, но изчаках първо шофьорът на микробуса да включи фаровете и чак тогава ги запалих и аз. Продължаваше да кара с близо сто и двайсет километра в час — по нищо не личеше къде се е разбързал такъв. По едно време видях, че бензинът ми свършва, и се напсувах, задето не съм заредил. Тръгна ли да следя някого, винаги зареждам ей така, за всеки случай, но какво да се прави, напоследък непрекъснато давам засечки и за най-простите неща. Молех се онова приятелче да не е тръгнало надалеч — инак работата ми беше спукана.

Но нали съм си късметлия, след два-три километра на шеметно препускане стоповете на микробуса примигаха, шофьорът отби рязко към платното за бавно каране и свърна към разклонението за Агуа Дулче. Аз също намалих скоростта, но поизчаках той да стигне бариерата на отбивката, за да не му се лепя точно отзад. Видях, че след бариерата завива наляво, и от гърдите ми се изтръгна въздишка на облекчение, когато съгледах табелите с имената и километрите. Не бях идвал по тези места от цяла вечност, но се досетих, че микробусът вероятно е поел към парк Васкес Рокс.

Там сигурно имаше снимки.

Паркът е малък, на издръжка е дори не на щата, а на окръга, и още щом го видите, начаса ще го познаете. Използван е за снимането на стотици, да не кажа хиляди филми, телевизионни сериали и реклами. Навремето тук сме снимали сцените с един сън от „Солникови и Пиперкови“. Разположен е насред пущинака, наречен Агуа Дулче

3

, но хич не се подвеждайте от името, това не е вода, ами бозави баири и долини, част от каньона Ескондидо. Виж, чукарите наистина са си страхотна гледка. Възправят се под шеметни ъгли и наподобяват огромни гранитни развалени зъби в устата на старец. Високи са най-много шейсет-седемдесет метра, но изглеждат доста страховити, ако си застанал в подножието им. И още по-важно, ако ги гледаш през визьора на камерата, скалите са си естествен кинодекор, и то само на час път от сърцето на Холивуд. И най-добрият сценограф с бездънен бюджет не би се справил по-добре.