Небесни псета

Каквото и да снимаха в „Усмихнатото хлапе“, явно не искаха да им се пречкат любопитковци. В закритите снимки — дори на терен — нямаше нищо странно, въпреки че предпазните мерки тук ми се сториха прекалени. Това, че бяха сложили въоръжена охрана на черен път, водещ към пущинака, можеше да означава само две неща: или че снимаха скъпа продукция, за която не искаха да научават журналистите — а това си бе твърде вероятно, ако Джак Рипън наистина снимаше някоя от пищните си продукции — или че вършеха нещо неблаговидно. Не бе изключено и причината да е съвсем проста: че са наели хора, които не членуват в профсъюза, или снимат със статистите след разрешените по закон часове (Бог ми е свидетел, и аз съм го правил навремето доста често), или пък Джулия Робъртс пак им върти номера; въпреки това обаче може би ставаше въпрос за нещо по-сериозно. При всички положения не ме свърташе да разбера.

Не можех да се върна с колата и да мина покрай онези приятелчета с „маските“, колкото до главния вход, не смеех и да припаря там. Погледнах в тъмното към парка. От мястото, където бях спрял, до Васкес Рокс имаше някъде към четири-пет километра, от които ме деляха неравният терен и нощта, тъмна като сърцето на продуцент. Тъкмо ми идеше да зарежа всичко и да се прибера по живо, по здраво вкъщи, когато като видение пред очите ми отново изникнаха дългите крака на Роза.

Отбих колата възможно най-далеч от пътя, грабнах електрическото фенерче и бинокъла и се отправих към Васкес Рокс.

Мразя природата. Мразя я, и туйто. Първата ми жена (хич и не питайте!) вечно ме мъкнеше на излети и походи сред природата. Нямам нищо против да се поразходя по залез-слънце на плажа, не бих възразил и да поскитам някой тих следобед из парка Хънтингтън Гардънс в Пасадина. Но хич не ме търсете, ако трябва да катеря баири и изровени пътеки колкото да позяпам спаружената от слънцето флора на Южна Калифорния, изпъстрена с кутийки от диетична кока-кола и използвани презервативи. Не си падам и по къмпингите. Дай ми петзвездни хотели. Може и да си променя мнението, ако заедно с палатката ми осигурите обслужване по стаите и воден масаж.

Казвам ви всичко това колкото да ви обясня, че за мен си беше жива мъка да вървя през шубрака към Васкес Рокс. Бях си го представял по-лесно. Безлунната нощ беше на моя страна — бе изключено да ме забележат, инак обаче изобщо не виждах къде стъпвам, щях да си изпотроша краката. Непрекъснато се натъквах на къртичини и юки. Тези дървета изглеждат много красиви, ако им се любуваш от прозореца на колата на път за Лас Вегас или върху обложката на албумите на „Ю Ту“, но навлезеш ли сред тях в тъмното те издраскват от глава до пети. Непрекъснато си удрях глезените в щръкнали камъни и нагазвах в пълзящи растения, които сякаш бяха от филм на ужасите. Успях дори да наджапам в плитък поток със смрадлива застояла вода — същия, дал името на Агуа Дулче, намокрих си обувките и вдигнах цял рояк комари. Дори не подозирах, че в тази част на щата сме имали комари, а тя на всичкото отгоре бъкаше и с прилепи вампири — на няколко пъти направо ми изкараха ангелите, като се удряха с криле в голите ми ръце и лице. Чувах в далечината вой на койоти и се надявах да дебнат фазани (които, между другото, били разочароващо дребни).

Когато наближих Васкес Рокс, теренът стана още по-неравен и стръмен. Докато заобикалях два молоза, огромни като кулокранове, видях зад следващия хълм сиянието на мощни прожектори. Покатерих се на първия приличен на бозка камък и приклекнах някъде при зърното. Извадих бинокъла от калъфа и огледах върховете на околните скали, но не видях на тях никого. Чувах тътена на генераторите, който ехтеше о камъните, и прекъсливото бръмчене на запалените двигатели на камионите. Тъкмо понечих да сляза от скалата и да се доближа още малко до снимачната площадка, когато точно отдясно чух как някой се препъва и псува. Долепих се до още топлия камък — стъпките се приближиха. Човекът спря при другия молоз. Затаих дъх и чух в тишината звука на течност, разплискваща се о скалата. Издишах тихичко. Блъсна ме смрадта на пикоч. Неканеният посетител се изхрачи и се изплю, докато изцеждаше последните няколко капки, сетне забърза обратно към снимачната площадка. Изчаках силуетът да се скрие зад една от чуките и пак се заплъзгах към земята. Не бях разбрал, че съм толкова близо до снимачния екип и бавно се отдръпнах в мрака, за да потърся по-прикътан наблюдателен пункт. Хората от снимачните екипи са като кучетата — ако някой е белязал територията, не след дълго и другите ще го последват и ще дойдат да пикаят на същото място.