Небесни псета

Реших, че единственото място, откъдето ще виждам добре снимачната площадка, е някоя висока скала. Заобиколих по края терасираните баири в средата на парка с надеждата да открия местенце, където да не е така оживено. Изкачих, общо взето, лесно един нисък хребет и се огледах предпазливо от върха му. Тук ореолът на мощните прожектори беше по-ярък, макар че пак не различавах нищо. Съгледах изровена пътека към следващия по-висок хребет и открих няколко удобни стъпала, изкопани в пръхкавата повърхност. Спомних си как при предишни посещения в парка съм виждал дечурлига, които храбро се катерят по скалите, на мен обаче никога не ми е стискало да ги изкача. Докато вървях с лекота нагоре към билото ми направи впечатление, че макар и да изглежда стръмен, пясъчникът е мек и грапав и предлага добра опора. Въпреки това на два-три пъти се подхлъзнах и си ожулих здравата дясната китка. Издълбаната пътека лъкатушеше по ниския скат и като че ли ме отклоняваше малко от целта, но ми се видя по-разумно да следвам утъпканите пътища, отколкото сам да търся откъде да мина с риск да падна и да се нараня не на шега.

Бях се запъхтял, когато изкачих билото. Забелязах светлините на магистралата на няколко километра оттук и бях смаян колко нависоко съм се озовал. Точно отсреща се възправяха дори още по-високи скали с тесен плосък връх, образуващ нещо като естествена площадка, но от нея ме делеше каменна овална падина, където снимаше екипът на „Усмихнатото хлапе“. Оцветените в бледа охра скали отразяваха светлината на преносимите прожектори, така че снимачната площадка бе ярко осветена като стадиона на „Доджърс“ по време на вечерен мач. Уж през деня бе горещо и душно, а сега тук горе бе доста прохладно и откъм зъберите свистеше планински ветрец, който изсуши студената пот по кожата ми. Втресе ме лекичко и съжалих, че не си нося яке.

От мястото на билото, където стоях, не се откриваше добра гледка към снимачната площадка. Виждах криво-ляво бучащия генератор и прожекторите отгоре, но ако исках да разгледам по-подробно, трябваше да мръдна още две-три крачки. Покатерих се на огромен камък, подал се направо от отвесната скала, и го яхнах. Докато се приплъзвах към ръба на зъбера, погледнах надолу — най-неочаквано стомахът ме присви и ми се зави свят. Долепих лице към камъка и затворих очи, за да не изгубя равновесие и обяда си. Бях на трийсетина метра над падината и за миг зърнах снимачната площадка и кинаджиите, които сновяха припряно долу между скалите. За миг ми се стори, че ще се изповръщам направо върху главите им, но се преборих с гаденето, като се проснах по корем върху камъка. Поех си няколко пъти дълбоко въздух и когато отворих очи, установих, че вече не ми се вие свят. Все така по корем, се приплъзнах към ръба на скалата и надзърнах долу. Бях много нависоко и с невъоръжено око различих единствено къде са поставени четирите големи прожектора, фургоните с оборудването, фартът за камерата и неколцина членове от екипа. Видях, че екипът не е голям. Пак извадих бинокъла и като се криех, доколкото е възможно зад скалата, се взрях през него в снимачната площадка.

Декори нямаше, ако не се брои естественото великолепие на назъбените скали. Действието беше съсредоточено около огромен плосък камък в дъното на падината, висок около метър и двайсет и наподобяващ жертвеник. По земята около него, както и върху скалата отзад в най-различни цветове бяха изрисувани множество йероглифи — японски или китайски. Трима души от екипа се бяха навели над камъка и продължаваха да рисуват по него. Затърсих режисьора, но тъй като всички от екипа бяха с бейзболни шапки и бради, така и не го различих. Вниманието ми бе привлечено от отворената врата на един от фургоните — от нея надникна човек с шапка, но тутакси се скри, та не успях да го разгледам като хората.

Пак извърнах бинокъла към плоския камък. Сега при него бяха останали само двама души от екипа, които рисуваха сложни ярки йероглифи, образуващи спирала. За пръв път ми направи впечатление, че повечето членове на екипа май са азиатци, вероятно японци. Това ми се видя донемайкъде странно, пък дори и „Усмихнатото хлапе“ да снимаше филм за японския пазар: профсъюзите в Холивуд са по-големи расисти и от ку-клукс-клан.

Близо четирийсет минути наблюдавах как подготвят снимачната площадка. Всъщност подготовката се свеждаше до това да рисуват по скалите йероглифи и фигурки и да местят напред-назад прожекторите и камерата. От дългото взиране с бинокъла ме заболя глава и аз го оставих за малко. Гледах минута-две ясното нощно небе и явно съм се залисал, защото когато отново се взрях надолу към падината, всички от снимачния екип се бяха разотишли и бяха останали само операторът и асистентите му. Затова пък се бяха появили неколцина актьори в пищни костюми — сигурно бяха излезли от фургоните — които сега заемаха местата си около плоския камък. Грабнах отново бинокъла, за да ги разгледам.