Небесни псета

Докато наблюдавах, един дребничък японец в развято катраненочерно кимоно бе качен на плоския камък от двама по-млади мъже, и те азиатци, и те облечени в черно. Мъжът беше с гъста черна брада и мустаци — най-окосменият азиатец, когото съм виждал — на главата си носеше мъничка черна шапка, наподобяваща сомбреро, което се е свило в центрофугата. Ръкавите и долният край на кимоното бяха обшити с електриковосиня и червена коприна, в кръста то беше пристегнато с широк червен пояс, който направо светеше под ярките прожектори. Доколкото виждах, под кимоното мъжът беше бос. Носеше и две саби — къса и дълга, втъкнати отляво в пояса. Той започна да кръжи по камъка, следвайки очертанията на йероглифите.

При двамата азиатци, които го бяха вдигнали на камъка, дойдоха двамина представители на бялата раса, облечени в кафяви кимона. И те бяха с по два меча и бяха застинали като самите скали. Известно време ги наблюдавах, но и двамата дори не мигнаха. Навремето, когато и аз бях в Индустрията, статистите ни изобщо не бяха толкова дисциплинирани.

Извърнах за малко очи от бинокъла и точно тогава чух как изскърцват панти — отвори се вратата на един от фургоните. Оттам излязоха двама японски бизнесмени в скъпи сиви костюми, следвани от американец със зализана назад коса и възрозов пръстен. Рекох си, че това няма кой друг да е, освен продуцентът и че японците са хората, които го финансират. Тримата не се приближиха към камъка — застанаха при фургона и загледаха, без да продумват. Японците си държаха ръцете на гърба, а продуцентът ги кръстоса на гърдите си. По едно време погледна през рамо към фургона и каза нещо, но никога не ме е бивало да разчитам думите по устните.

Продължих да оглеждам снимачната площадка и да търся режисьора, но така и не разбрах кой ръководи снимките. Операторът сякаш снимаше без режисьор. Не видях и звукооператор, дори художник. Ами къде бяха всички асистенти и асистентчета? Всичко ми се струваше ужасно аматьорско и хаотично, за да е продукция на Джак Рипън. Изневиделица ми хрумна, че снимките са незаконни и не са съгласувани с профсъюзите. Разчуеше ли се, че Рипън снима без съгласието на профсъюзите, и то не къде да е, а на хвърлей от Холивуд, той щеше да бере големи ядове. И щеше да види през крив макарон тлъстата сделка с „Йошитоши“. И щеше да се хапе за опашката. Ако беше вярна, тази информация можеше да ми свърши чудесна работа.

Освен, разбира се, ако онези, костюмираните, не бяха от „Йошитоши“.

Пак извърнах поглед към плоския камък. Мъжът върху него — реших, че изпълнява ролята на жрец или нещо от тоя род — бе коленичил насред подредените по спирала йероглифи. Дори отгоре, от скалите, го чувах как пее на японски, сегиз-тогиз онези край него му пригласяха, но на мен текстът не ми говореше, естествено, нищо. Мъжът извади късата сабя от ножницата и се докосна три пъти с плоското на острието по челото. После се изправи и посочи със сабята всекиго от четиримата мъже долу — четирите посоки на компаса? — след това издълба с върха върху пясъчника още един йероглиф, който ми приличаше на две птици в полет. Стори ми се, че поглежда за миг към продуцента, сетне вдигна ръце към небето, като продължи да държи в дясна длан сабята.

Ръкавите на кимоното се смъкнаха и аз видях, че ръцете му са нашарени с татуировки в ярки цветове. Не различавах подробностите, но останах с впечатлението, че рисунките и йероглифите върху всяка ръка разказват някаква история с начало върху китката и развръзка някъде върху раменете, които не виждах, или дори върху гърдите. Опитах се да „разчета“ историята върху лявата му ръка: започнах от фигурката на приклекнал получовек, но мъжът отново размаха ръце и изображенията се размазаха. Щом спря да ръкомаха, притисна върха на сабята о лявата си китка — точно в средата на коленичилата фигура — и прокара с наточеното острие линия надолу по ръката си. От раната начаса рукна кръв, обляла в алено татуировките. Ефектът беше невероятен и щеше да изглежда страхотно върху екрана.

Само че къде ли бяха специалистите по специалните ефекти?

Имаше нещо гнило. Гледах как кръвта блика ли, блика от ръката на мъжа. Той отпусна бавно китка и насочи струята към жлебовете на йероглифа, който бе издълбал в средата на камъка. Яркочервената течност се плисна по изображенията на птиците, създавайки страховитото усещане, че са живи. Опитах да се съсредоточа върху кървящата ръка, затърсих някаква следа от латекс, от тубичка или мехур, които са скрити под кимоното и от които да тече червена боя или кетчуп.

Никакъв латекс, никаква тубичка или мехур.

Нима кръвта беше истинска? Невъзможно!

— Ама че работа! — прошепнах аз и затиснах с длан уста, уплашен, че думите са прокънтели.

Огледах припряно онези с костюмите при фургона. Японците продължаваха да наблюдават безучастно, макар че продуцентът потропваше нервно с крак. Стори ми се, че виждам как някой наднича през прозореца на фургона, но може би само ми се беше привидяло и това беше сянка.